Лава, лед и мълнии

Една моя история. Първата глава съм я пускала, така че може и да ви е позната.

Как сана всичко.

Последното слънце Ке залчазваше уморен от търсенето своята любима Нан по земята. Разочарован се прибра в покоите си за да дочака седващият ден, когато отново лъчите му ще огреят земите на Алтанкар, търсейки истинската любов. Но Ке не знаеше, той нямаше представа, че Нан вече не е на земята. Тя беше продала душата си за да се издигне при него, превърна се в луна за да го следва. Но нали вече нямаше душа-гласът и бе изчезнал, блясъкът в очите също. Тя светеше само със отразената светлина от Ке. Следваше го по петите, надявайки се че той рано или късно ще се обърне към нея и тя отново ще види леката му усмивка... Но Ке още не бе залязал. Лъчите му огряваха земите на Абрумия-онези, по коите все още не бе пролята кръв и където бе оцеляла малко зеленина, единствената зеленина-Гората на сълзите.
Тя се луташе из нея и с мъка си проправяше път между вековните сървета. Трябваше да свърши заръката от видението си преди да изгрее Нан. Оставаше й малко време. Никой не трябваше да разбира от къде е дошла, никой не трябваше да вижда къде ще отиде. Само тя и Ке щяха да знаят за случилото се. Трябваше да е в грда, когато Нан покажеше лицето си...
Излезе от гората. Насочи се право към скалата останала от старият разрушен дворец. Единственото, което искаше бе да стигне на време. Да доведе спасението заедно с новодошлите.

……………

Асфалтът блестеше огряван от първите слънчеви лъчи. Птиците плаваха по небесната шир,носени от вятъра. Малки капчици роса покриваха листата на дърветата. Всичко в природата предвещаваше един спокоен и приятен ден.
Малък туристически автобус, возещ ученици минаваше по кривите улици на античния град. Беше се насочил към старият Амфитеатър.
В автобуса беше пълен хаос. Децата разговаряха шумно, повечето се караха и спореха ожесточено, смееха се и играеха на карти. Малко бяха тези, които си стояха спокойно по местата. Учителите бяха изтощени да ги укротяват, предпочитаха да запазят останалите сили и нерви за разходката из останките на Амфитеатъра и града. От целият този хаос беше изтощен и шофьорът, който за пръв път от кариерата си му беше нужно да използва тапи за уши.
Най-накрая автобусът спря пред старинната сграда. Децата наскачаха от автобуса и започнаха да разглеждат Амфитеатъра. Целият беше изграден от бял камък. По средата имаше дървена сцена а около нея, на етажи бяха направени и седалки. Повечето колони бяха срутени. На видимо място над сцената бяха поставени няколко статуи, на една от които й липсваше главата. След като слязоха по големите и влажни от росата стълби, децата постояха малко и слушаха екскурзоводката. След това им доскуча и започнаха да се катерят по хлъзгавите останки за да достигнат обезглавената статуя. Главната им цел беше да си направят възможно най-много снимки, а речта на екскурзоводката остана на заден план. Учителите не успяха да ги усмирят и вдигнаха изнемощяло ръце. След около двадесет минути децата изгубиха интереса си към останките и се струпаха до учителите си. Те ги поведоха на разходка из Амфитеатъра.
На едно място се бяха срутили няколко колони и образуваха арка, ограждаща дупка. Никой от групата не й обърна внимание, освен тримата клоуни на випуска- Джейк и близнаците Колин и Стийв. Близнаците бяха със кафяви коси и черни очи. Обичаха да се предизвикват по между си и често се сбиваха. Нямаха особени намерения за бъдещето, просто се забавляваха. Джейк беше със сини очи и руса коса и за разлика от близнаците беше по-атлетичен и сериозен.
-Колс, хайде на бас, че не ме е страх да вляза вътре, чак до края- изперчи се Стив. Другите двама надникнаха вътре.
-Аз мисля, че ще те е страх! Няма да успееш.-отбеляза Джейк.
-И още как, сега ще ви го докажа!-Стийв се устреми право към дупката. Спря се за малко преди да влезе, но после прoдължи да крачи решително към тъмнината докато силуетът му напълно изчезна и стъпките му вече не се чуваха.
-Вече може да излезеш.-извика го Джейк, като не получи никакъв отговор. Със Колин се спогледаха и почнаха да го викат, но гласовете им бяха погълнати от бездната. Останаха притеснени, че Стив не излиза. Джейк се насочи към дупката, но Колин го спря и каза:
-Чакай, сигурно се шегува и мисли, че ще се стреснем!
-Не ми се вярва. До сега вече щеше да е излязъл, ако наистина беше шега!
Джейк се втурна вътре без да чака одобрение. Колин го последва.

Отсъствието на трите момчета не остана незабелязано от учителите.
-Файт и Мел, отидете моля ви се, и ги доведете тези тримата!-нареди класния ръководител.
Мел беше амбициозна и самоуверена. Имаше права кафява коса и сини очи. Тя беше любимката на учителите. Нейната най-добра приятелка- Файт беше със къса и тъмно руса вълниста коса и зелени очи. Останалите ученици я мислиха за странна, но имаше онова излъчване, което караше хората да я уважават.
Момичетата тръгнаха назад към дупката. Саманта, гаджето на Джейк, ги последва. И трите една след друга вече бяха в дупката....
..............

Стив вървеше право напред в мрака. След като разбра, че дупката няма край, той реши да се върне назад. Не успя да види нищо. Обзе го паника. Намираше се в дупка без начало и край. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да изскочи. Извика няколко пъти със все сила, но стенанията му сякаш бяха погълнати от дупката.
Беше безсмислено да вика или да се връща. Продължи да ходи в първоначалната посока. Вървейки, той си мислеше колко глупаво е постъпил. За какво му беше нужно въобще да влиза в тази дупка?! Защо му беше въобще да идва на екскурзия?!
Беше погълнат в мислите си и дори не усети как изведнъж лек бриз мина през него..
Спря се. Не минаха и няколко секунди и изведнъж малка струя светлина го огря. Тя бързо се разширяваше. Очите му не издържаха на силната светлина...

Слях главите.

Леле колко време ми отне да я измъдря.

Абрумия
Глава 1.
Сърцето на Алтанкар

Крачейки леко несигурно към скалата, те усетиха как леденостудена обвивка сякаш ги обгърна и остави без дъх за няколко секунди. Обладани от страх, не можеха нито да помръднат, нито да видят каквото и да е. Изведнъж ледената повърхност изчезна. Когато се оттърсиха от шока, първото нещо, което видяха бе един светъл и чист град. Къщите бяха малки и ниски, измазани във светло-сиво, рамките на прозорците, както и вратите бяха дървени.
-Добре дошли в Свещенният град-Абрумия!-приветства ги Ая
-Какво...по-точно как ..нищо не разбирам?-Стив беше много объркан и му беше трудно да изрази мисълта си, но Ая го разбра и отговори:
-Как градът съществува зад скалата ли? Всичко е благодарение на Абриана-богинята майка. Тя загради града със висока и омагьосана скала. През нея може да премине само човек, който знае думите, на които се подчинява.
Въпреки обяснението, на Стив и останалите им беше все още трудно да осъзнаят случващото се, но по-важното беше, да разберат защо ги очакват. Толкова ли беше важно пристигането им? Мел беше на тръни през цялото време, мъчена от този въпрос, за това попита:
-Когато се срещнахме, каза че някой ни очаква, нали? Кой или кои са те и най-вече къде са, защото доколкото виждам, тук няма никой. И как сте разбрали, че ще идваме?
-В момента сме в квартала на работниците, но те не са тук, а в центъра-там са се събрали всички жители, което е истинска рядкост. Забранено е хора от външните квартали да навлизат в центъра. Виждате ли онази сграда?-и Ая посочи един размит сивкав образ в далечината-Това е дворецът, преди него има стена, която раздела Абрумия. На там сме тръгнали и ние.
-Какво ще правим там?-поиска да знае Сам.
-Ще празнуваме вашето пристигане, естествено.-на лицето на Ая се появи топла усмивка. Обърна се и подкани-Да вървим!
Останалите я последваха.
По пътя къщите ставаха все по-големи, улиците все по широки и чисти, но си оставаха пусти и студени. На всяка врата, в горния десен ъгъл имаше изрисуван малък знак. Някои бяха съвсем прости геометрични фигури, други приличаха на букви. Доста от знаците се дублираха. Ая им обясни, че всеки род има свой знак, който символизира от коя част на Алтанкар идват, докато ги водеше право напред, без да поема по завоите, без да се оглежда назад и без да спира докато не се озоваха пред масивна стена. За разлика от всички останали сгради-перфектно замислени и направени от светъл материал, тази стена изглеждаше невзрачна, безформена и сива, и съвсем не на място. Явно това беше стената разделяща елита на града от простолюдието. Ая застана пред портите, украсени със рисунки и детайли. Те се отвориха бавно издавайки неприятни скрибуцания. Когато дразнещия звук изчезна от вътрешната страна се понесоха весели викове и овации, които стреснаха новодошлите. Ая пое бавно натам и останалите я последваха. Зад стената беше шумно и претъпкано, всички посрещачи се бяха нагъчкали много на гъсто, но въпреки това сториха път, по който да минат новодошлите. Някои от хората около тях викаха с вдигнати ръце към небето, сякаш пращаха благодарности на някой бог, много от жените плачеха от радост, децата подскачаха и весело бягаха след новодошлите, които ходеха бавно и плахо, боейки се да вдигнат поглед от земята. За тяхно щастие скоро тяхната предводителка спря пред една сграда-висока и стройна, чиито етажи се смаляваха с височината. Тълпата затихна мигновено щом момичето се обърна към тях. Огледа ги сякаш искаше да се увери дали всички са дошли и обяви:
-Народе на Абрумия, жители на Свещеният град на Алтанкар, пазители на неговото Сърце! Днес сме се събрали тук да посрещнем хората от предсказанието на нашата пазителка-Абриана, тези които ще спасят Абрумия от гибелта на нейните синове и дъщери! Те ще останат под нашата закрила докато жреците ги обучат и станат готови за битка!
Новодошлите се спогледаха. Чутите слова, подкосиха краката им и оставиха метален вкус в устата. Нямаше и час от както пристигнаха в този град, а вече се очакваше от тях да спасяват този нов за тях свят! След като свърши, Ая се обърна към тях, погледна ги укорително, с което искаше да им каже да не питат нищо за сега и ги поведе през отворените врати на двореца. Озоваха се в едно огромно и мрачно антре, осветявано от бяла енергия идваща от многото топчета закачени по стените и тавана. В края на антрето имаше огромни метални порти пазени от часови. Ая се приближи към тях, пазачите ги отвориха правейки нисък поклон. Когато всички влязоха в огромната зала, портите се затвориха. Тя беше просторна, с огромни прозорци. По средата й имаше голяма, елипсовидна стъклена маса със крака от ковано желязо, а около нея имаше двадесет стола. Ая ги подкани да седнат. Когато се настаниха, тя каза:
-Вече можем да говорим на спокойствие. Знам, че сте объркани, затова нека ви обясня положението.-обяви Ая жестикулирайки с ръце-Абрума е богинята-майка. Тя е единственото божество което все още подържа връзка с Алтанкар. Тук аз съм нейна жрица. Тя се свърза с мен и ми каза, че спасението идва заедно с вас-новодошлите от братския свят.
-Братски свят ли?-Джейк искаше да бъде сигурен в чутото.
-Да, Земята и Алтанкар са близнаци. В определено време бариерата, която ги разделя се пречупва и прави портали, най-вече сред стари руини.
-Това значи ли, че не сме първите хора от Земята?
-Да. И други хора са идвали тук, но и наши са ви посещавали.-обясни Ая.
-И как са се връщали?-поиска да знае Сам.
-Както са и дошли-с портал.
-И къде ще го търсим този портал?-повиши тон Саманта.
-Никой не преминава през портала без да има задача. Вие бяхте призовани от вашия, следователно когато свършите задача, когато дойде време да си ходите, той ще ви повика
-Каква е нашата задача тогава? Да участваме във войната?-не се сдържа Колин.
-Най-вероятно…Във видението, Абрума ми каза, че новодошлите водят спасението. Не е сигурно как ще се развият нещата и дали ще ви се наложи да се биете на самото бойно поле, или ще трябва да преговаряте. Всичко зависи от вас и вашите действия с таланти.-отвърна Ая.
-Трърде е рисковано. Няма ли как да се върнем по-скоро. Сигурно всички са притеснени за нас. -попита Мел притеснена.
-Времето тук минава по-бързо. Един ден на земята се равнява на около три месеца тук. Пследният човек от братският свят-момче на име Питър, например, беше прободен с меч, но тялото му се превърна във прах. Десет години по-късно той се върна отново през портала, но не беше остарял, беше си същия, но не помнеше нищо от това, което се случи тук. Ако сте родени на Земята, няма да загинете тук.-обясни Ая.
-Тогава няма да е зле да се запознаем със този свят и войната в такъв случай-каза Мел.
-Ще ви покажа нещо-каза Ая сочейки рисунките над трона. Те представляваха родословно дърво.-Най-отдолу е Абриана. Тя е създателката на Алтанкар. Нагоре са нейните деца и внуци всички повелители на определен елемент или стихия. В началото всички живяли единно, докато близначките Нур и Елиора, богините на огъня и светкавицата не застрашили семейството. Тогава изчезнала Манди най-малката от всички и покровителка на мира. За наказание Абияна отделила два късея земя и изпратил всяка от близначките там. Елиора бързо превъзмогнала гнева си, за разлика от Нурия. След време Абриана решила да раздели и останалите си деца заради непрестанните кавги и изчезнала. Така се оформили седемте велики континента. Всеки от боговете оставил на народа си свой камък, който закриля столицата. Понякога се раждат хора, които наричаме богоизбрани. Те се доближават до богове със това, че могат да контролират определената стихия, на определен бог, който ги е избрал за да поддържат баланса. Но такива хора вече се появяват все по-рядко или не искат да се научава за съществуването им заради войната... След време нурийците откриха древна реликва, оставена от Нур в която се казва, че ако всички богове се съберат на едно определено място и ако се направи правилно някакво заклинание, всички божии сили щели да се влеят във предмет или човек. Представете си тази огромна сила. Човекът, който успее да постигне това ще стане повелител на цял Алтанкар. Нурийският цар Ийдан, властолюбив и жесток реши да нападне Абрумия и столицата й, за да открадне камъка на Абриана. Тя разбра на време, какво ще се случи и веднага премести столицата и части от градовете тук, така успя да спаси сърцето на Алтанкар. Останалите части на континента Абрумия са завзети от останалите народи и всички търсят това свещено място, предполагам че забелязахте липсата на животни и хора докато идвахме. Войната е жестока и рискувах страшно много излизайки извън скалата.... Преди време се появи един съюз-Омиротворителите. Те преговарят със континентите и предлагат да унищожат камъните, за да предотвратят превръщането в бог на смъртен. Лошото обаче е, че ако камъните се унищожат, елементите вероятно ще изчезнат или ще подивеят...Въпреки това мисля, че има нещо гнило...вярвам че нещата са навързани..

Доста мудно а? Ще помоля да на коментирате в тази тема, а в тази-КЛИК!

» Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии
» Пърси Джаксън И Боговете На Олимп: Похитителят На Мълнии