~Melody's stories

Браво,много е добро. Доста интересно ми стана,чакам следващата част.

Стив вървеше право напред в мрака. След като разбра, че дупката няма край, той реши да се върне назад. Не успя да види нищо. Обзе го паника. Намираше се в дупка без начало и край. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да изскочи. Извика няколко пъти със все сила, но стенанията му сякаш бяха погълнати от дупката.
Беше безсмислено да вика или да се връща. Продължи да ходи в първоначалната посока. Вървейки, той си мислеше колко глупаво е постъпил. За какво му беше нужно въобще да влиза в тази дупка?! Защо му беше въобще да идва на екскурзия?!
Беше погълнат в мислите си и дори не усети как изведнъж лек бриз мина през него..
Спря се. Не минаха и няколко секунди и изведнъж малка струя светлина го огря. Тя бързо се разширяваше. Очите му не издържаха на силната светлина...
..............
-Стив!
Никакъв отговор.
-Стив! Събуди се!
Стив отвори очи и първото което видя бе лицето на брат си. Прегърна го. После забеляза и приятелите си, не по-малко притеснени от брат му и малко се смути, че ги е накарал да се притесняват. След като се поуспокои, той започна да се озърта. Забеляза, че вече не се намира в амфитеатъра. Беше пред една скала обрасла във растения, които се мърдаха като живи.. Дърветата се усукваха без да има вятър и издаваха скрибуцания, сякаш разговарят. По поляната имаше странни цветя. Всяко от тях беше различно. Намираха се толкова на гъсто, че яркозелената трева едвам се подаваше. Стив се обърна се към останалите и попита:
-Къде сме?-попита Стив.
-Надявахме се ти да знаеш. Все пак беше, за по-дълго време от нас, тук.-рече Мел.
-Помня, че влязох в дупката....там беше пълен мрак, виках за помощ, но дори аз не чух гласа си. После ме огря много силна светлина и...не помня нищо повече. Вие как се озовахте тук?
-Аз и Колин те последвахме в дупката.-каза Джейк.
-А Мел и аз трябваше да ви върнем в групата, а Сам и Марк ни поседваха.-обясни Файт.
Всички изглеждаха много притеснени и объркани. Никой нямаше представа как ще се върнат и какво ще правят отсега нататък.
-Ами сга....накъде? Как ще се върнем обратно? И най-вече къде сме?
-Намирате се в Алтанкар! Харесва ли ви?- Иззад скалата се показа момиче, на тяхната възраст. Косата й беше много тъмна, на места имаше лилави оттенъци. Синьо-зелените й очи бяха спокойни и вдъхваха увереност на останалите. Въпреки това новодошлите бяха стреснати-присъствието й означаваше, че на са сами на това място. Тя се приближи до тях, светложълтата й рокля стигаше до коленете, а на краката си носеше светли кожени сандали с каиши, в косата си имаше странни украшения. Най-накрая Колин се осмели и попита:
-Коя си ти?
-Аз съм Ая! Приятно ми е.-говореше леко надуто, но излъчването и беше странно и различно за тях..- Сега трябва да ме последвате, очакват ви, а не бива да закъсняваме.
Нямаха избор. Бяха на непознато място, а тя, личеше си, беше местна.
-Кой ни очаква?-попита Файт.
-И от къде знае, че ще идваме?-полюбопитства Сам, хващайки под ръка Джейк.
-Всичко по реда си!-укорително нареди Ая.-Както казах, очакват ни. При това доста закъсняхте.
Новодошлите бяха доста объркани, още не знаеха къде се намират. Не проумяваха какво се случва Допреди малко бяха в амфитеатъра и разглеждаха останките му, а сега се намираха на напълно непознато място с момиче с лилава коса. Всичко това им се стуваше като сън. Въпреки всичко те последваха Ая, която ги поведе направо по поляната, на която се намираха. Гледката беше една и съща, поляна със цветя и тук-таме някоя малка скала. През цялото време Ая се озърташе, нещо я притесняваше. Никой от останалите се се осмели да попита каквото и да е, нито и да се отдели от групата. Не вървяха дълго и достигнаха хълмиста местност. Ая не спря да ходи докато не стигнаха една висока скала, обрасла със мърдащи растения.
-Е, стигнахме.-каза Ая обръщайки се към новодошлите,изражението й вече беше по-спокойно. След това, тя се обърна към скалата, докосна я и каза нещо кратко, но неразбираемо за останалите. Обърна се отново към тях и нареди с висок глас-Хайде! Какво чакате? Влизайте! Не е възпитано да караме хората да чакат!-отново изнервена.
Всички се спогледаха. Ая хвана ръката на Марк, който беше най-близо до нея, и го избута леко към скалата. Той мина през нея, сякаш я няма. Останалите го последваха, а Ая влеве последна.

Историята променена, продължена, но все още незавършена.

Рано сутринта, на спирката за трамвая ,както обикновено, чакаше едно момиче. Казваше се Лъчезара, но всички я наричаха Зара, тя имаше тъмно кафява коса и сини очи, носеше черен жакет, дънки и светли ботуши. Всяка събота посещаваше уроци по математика.
По принцип погледът и беше ведър и винаги се усмихваше и поздравяваше своите познати, но този път сините й очи бяха втренчени във малкото дръвче от двора на съседната къща. Въпреки, че беше малко на ръст, клоните му бяха отрупани със оранжеви листа, които падаха бавно танцувайки по вълните на студения есенен вятър. Лъчезара наблюдаваше втренчено тази картина. Изражението й остана непроменено докато трамвая не пристигна.
Надупчи си билет и седна на една от седалките за четирима. Продължаваше да бъде тъжна, в главата й бяха само спомените за вчерашната случка с майка й. Помнеше много ясно как вчера беше взела назаем тийн списанието на една своя съученичка и с интерес го разглеждаше, докато майка й не влезе в стаята и не го разкъса на парчета. След това следваха думите:” Какви ги вършиш?! Трябва да учиш...откъде взе това списание?! Знаеш, че не бива да четеш подобни неща! Пълнят ти главата с глупости и те карат да си въобразяваш разни небивалици!”майка й беше много разгневена, тя беше твърдо против всички подобни повърхностни работи. Зара знаеше, че майка й няма да е доволна, но не виждаше нищо нередно, затова й отвърна че всичките й приятелки си го четели. Тези думи разгневиха още повече майка й, тя седна на леглото подпря главата с двете си ръце и с тих тон каза:”Знаеш, че трябва да учиш повече от останалите! Мечтите са за богатите, а не за хора като нас. Ние нямаме право на това. Не е правилно да губиш най-съдбоносните готини от живота си, заради някакви миражи. Единственото, което трябва да правиш сега е да учиш, за да имаш нормално бъдеще...Няма да те накажа този път, но знай, че следващия няма да ти се размине.” Зара не разбра защо майка й е толкова ядосана, все пак това е само едно списание.
Трамваят спря. Вътре влезе един млад мъж, който седна на седалката срещу нея. Момичето му хвърли един кратък поглед. Беше на около двадесет години, имаше светло лице, кафява коса и тъмни очи. Носеше тъмно синьо яке и кубинки, а през рамото си имаше малка кожена чанта. Той огледа наоколо и спря погледа си върху Зара. Посегна към чантата, извади от нея един голям фотоапарат и започна да снима наоколо. Момичето гледаше през прозореца без да обръща внимание.
-Много си фотогенична.-каза мъжът, гледайки в екрана на фотоапарата.
-Какво?-Зара се обърна към него леко стресната.
-Камерата те обича. Излизаш много добре.-той я погледна усмихвайки се, после придоби сериозен вид и попита-Може ли да ти направя още снимки?
-Не!-отсече бързо тя и отново погледна към прозореца.
-Не моля те. Имам предвид....Виж сега, имам проект и...
-Това си е твой проблем....-прекъсна го тя.
-Изслушай ме поне. Трябват ми пари, а родителите ми не ми дават, защото ги разочаровах и...Няма значение. Конкурса който споменах има за награда задоволяваща сума и оборудване...-мъжът погледна към пода. Зара беше непоколебима.
-Ти...нямаш ли мечти. Да бъда фотограф е моята. Мислех си, че всичко ще е розово когато завърша, но не се оказа така.-непознатият, той наистина звучеше искрен-Наградата може да промени животът ми. Мисля, че ако ми партнираш ще спечелим и ще си разделим паричната награда...
Възможността да получи парична награда накара Зара да преосмисли шансът си, след което каза:
-ОК. Съгласна съм. Каква е темата?
-Свободна е.-тъмните му очи светнаха от надежда- Значи ще ми партнираш!?
-Да, но при две условия, първо ще си разделим паричната награда и второ ще ме снимаш, докато стигна до училището нито минута повече.
-Дадено! Казвам се Николай между другото.-и той си подаде ръката.
-Зара. Ето това е електронната ми поща, ще държа да ми съобщиш резултатите.- Зара извади една тетрадка, откъсна лист, написа адреса и му го подаде.-Значи казваш, че това ти е мечта?-продължи тя.
-Да, още от малък.-беше леко смутен, че вместо да се здрависа, тя му подаде лист хартия- Винаги съм искал да снимам...и ето че стана...
-Доволен ли си-прекъсна го тя-Имам предвид, така ли си си го представял?-в очите й се четеше тъга.
-Да, доволен съм, но мислех, че веднъж като хвана камерата и когато вече официално се нарека фотограф, всичко ще е наред....но се оказа съвсем различно.
-Значи съжаляваш?
-Нито за миг! Никога не съм съжалявал, защото това е което искам и правя с удоволствие.-обясни той повишавайки леко тон.
Трамвая спря. Двамата слязоха на спирката и Николай извади камерата си от малката черна чанта. Докато вървяха, той я снимаше, напътствайки я накъде да гледа. Когато наближиха сградата, Зара му каза да си върви.
***

Минаваше два часа, Зара отключи вратата на дома си. Беше сърдита на майка си за вчерашната случка, затова не я поздрави. Преоблече се и пусна лаптопа си, за да провери дали Николай й е изпратил снимките. Остана очарована, когато откри, че те вече са в пощата й. Той беше оставил като съобщение “Получили са се страхотно! Нямаше нужда да поправям каквото и да е. Подбрах няколко и ги изпратих на организаторите и се надявам да не се ядосаш, че им дадох пощата ти ;)”.. Изтегли ги и започна да ги разглежда, наистина снимките бяха доста добри. В този момент вратата се отвори и вътре влезе майка й. Зара можеше да затвори бързо лаптопа, но сметна, че ще е твърде подозрително. Естествено жената забеляза снимките и попита:
-Тези снимки нови ли са?
-Да.-механично отговори дъщеря й.
-Добри са. Надявам се, че не си закъсняла за уроците заради тях.
-Спокойно.-отново безизразен отговор.
-Кой те снима?
-Един приятел.
-Кой?
-За какво влезе тук?! Да ме разпитваш ли? Ако имах да ти казвам нещо, щях да го направя!-не можеше да издържи на досадните й въпроси.
-Хм...много добре тогава.-тя се обърна и тръшна вратата зад себе си. Не искаше да се ядосва, искаше да й се извини за вчера. Облегна се на вратата и си помисли, колко много Зара прилича на нея по избухливия характер и чак се ядоса на себе си за това.
Една седмица по-късно Зара откри ново съобщение от Николай, което гласеше. “Здрасти. Спечелихме второ място!! Има и награда-1000лв. Ще си ги разделим. В момента са в мен, пиши къде да се срещнем, за да ти ги дам.” Леко стреснато, момичето предложи да се срещнат пред училището, в което се провеждат уроците в събота. Не можеше да повярва, колко пари е спечелила за няколко снимки. Знаеше точно какво ще си купи с тях-камера. Вече беше решила, с какво иска да се занимава. Мисълта за това не я напускаше през цялото време. Още по-изненадана бе и когато получи писмо от организаторите, които я канят на кастинг в неделя.
Когато се прибра в след уроците в събота, тя видя майка й да седи на масата в кухнята. Беше си хванала главата с ръце, а пред нея бяха разхвърляни цял куп хартийки. Момичето не се сдържа и попита:
-Какво има?
-Значи най-накрая ми проговори.-отвърна жената с иронически тон-Какво да става?! Затънали сме! Не мога да платя сметките, а от работата не ми дават премия. Ако не успея до крайния срок да намеря 500 лева, ще останем на улицата.-изричайки последните думи, тя погледна дъщеря си.
Зара разбра намека-частните уроци бяха твърде скъпи, те отнемаха голяма част от парите им. Почувства се виновна, ръката й се отмести върху чантата. Отвори я, извади парите от нея и ги остави на масата. Майка й я погледна озадачено, почти уплашено.
-О-от къде намери тези пари?!-стана от стола и хвана Зара за ръка, не откъсвайки поглед от нея.
-Успокой се, не съм ги откраднала. Помниш ли онези снимки? Те бяха за един конкурс-оттам ни ги дадоха като награда.-беше уплашена. Свикнала бе с избухванията на майка й, но този път усети, че е нещо сериозно. Сърцето и биеше силно.
-Защо аз не знам за това?
-Защото нямаше да ме разбереш! Ти си против всичко останало, което не е свързано с математика и зубрене! Имах шанс, който не всеки получава и се възползвах от това...
Последва неловка тишина. Двете се гледаха една друга, знаеха че са виновни , но гордостта им ги спираше да се извинят.
-Моля те, иди си в стаята. Трябва да помисля малко. Не знам какво да правя.-жената седна отново на стола и заплака.
-Мамо аз...
-Върви си!-извика тя.
Зара отиде в стаята си. Тръшна се на леглото и зарови лице във възглавницата. Какво лошо беше направила? Нали тя даде парите, които ще запазят жилището им? Пък и какво толкова-само няколко снимки? Различни мисли минавах през главата й. Тогава се сети за кастинга. Не беше сигурна, дали е правилно преди този разговор, но сега беше повече от решена.

Изчетох всичко на един дъх! Чакам още!

И на мен много ми допада идеята на романа, особено паралелната(ако е такава) вселена/свят/град/каквото е. Дерзай!

Доста мудно, дам.

Цитат :

те неусетно минаха през нея

Това е магическа преграда, би било добре да се вкара някакъв елемент на "усещане".

Къщите са недостатъчно описани - керемиди или сламен покрив? Разноцветни или в един и същ цвят?
Улиците - павирани или пясък?

Цитат :

Ая забеляза обърканите им изражения и каза:

Няма какво да го забелязва, в такава ситуация си е почти закон това да бъде тържествено произнесено за впечатляване.

Цитат :

зададе изречението си,

Задава се въпрос, а не изречение.

Това че Ая е единствената, която може да преминава през преградата, ще е добре впоследствие да бъде обмислено. Това или ограничава твърде много сюжета ти, или ще е от полза да не се разширява съвсем. (в смисъл такъв че през тази преграда може да се вкара интрига при атака или коварно предателство на втори способен да преминава - това зависи изцяло от идеята ти, не го приемай като отрицателно).

Цитат :

Докато ходиха, те отново се сетиха за въпроса, на който не бяха получили отговор-от къде жителите и Ая знаеха, че ще пристигат. За пръв път им се случваше нещо подобно и бяха сигурни, вече не са на техният свят. Имаха много въпроси, които да задават, но рано или късно щяха да научат отговорите.

Прекалено тромаво. Първите две изречения са излишни. След като се сетили какво ги спира пак да питат? Това с научаването на отговорите рано или късно е неуместно - откъде е ясно че ще ги научат? Този израз се използва по-скоро само в пряка реч и то принципно като закана. А тук е пльоснато посред нищото.

Добре после пак си вкарала допълнителен елемент описание.

Цитат :

Ясно беше, че тя разделя елита на града от простолюдието.

Докато не стигаме до това изречение - ясно откъде? Децата няма как да знаят за какво е тази стена. Това или го махни, или Ая да го обясни.

Идеята за смяната на шума ми хареса.

Тук може би има разминаване - защо след като има стена която да разделя двете групи, то работниците все пак са пуснати там? Само заради специалното събитие?

Цитат :

От тези слова, новодошлите останаха с метален вкус в устата и подкосени крака. Нямаше и час от както пристигнаха в този град, а вече се очакваше от тях да спасяват този нов за тях свят!

Тук може да се вкара добрия психологически момент, че са се спогледали взаимно с притеснение или нещо подобно. Иначе добре си се сетила за металния вкус.

Вече за залата малко по-добре е описано.

Цитат :

-Каква е нашата задача тогава? Да участваме във войната?-не се сдържа Колин.
-Най-вероятно, да.-отвърна Ая
-Ами...ако нещо се случи и умрем?-попита Мел притеснена

Не ми допада местоположението на този диалог. Децата бяха притеснени, а след това юруш напред към войната, без да знаят какво и що. Тези обяснения смятам, ще стоят по-добре след големия текст на Ая. Също въпроса на Мел ми се струва прекалено неестествен. Виждам защо си го вкарала, за да обясниш цикъла, но може да го преработиш и Ая да обясни, без да се пита.

Цитат :

Ако не успеем да си свършим работата, порталът ще ни извика отново и отново.

Трябва обмислено да се пипа тук - защото с този цикъл изведнъж всичко става предвидимо. Казваш ми още в началото че така или иначе ще спечелят, това би ми убило интереса от по-нататъшно четене.

Цитат :

Да., за малко да забравя.

Тромава вметка. По-добре "още нещо".

Всичко останало, което не съм посочил като отрицателно ми е харесало. Обяснението за войната ми допадна. Също най ми хареса вкарването на трета сила - Омиротворителите, което ти дава възможност да лавираш и са допълнителна мистерия.

С малко дооправяне главата ще стане много добра.
Не забравяй, че трябва да мислиш като дете, а не да се опитваш като възрастен. Личи си на някои места, как те пропускат "детското" си поведение и мисъл, което за мен е неестествено.
Сега ако мога да дам някаква насока - би било добре да има диалог между децата, в които да се изясни какви са техните мисли и желания в новата обстановка. Кои са готови да се втурнат с главата напред, кои искат да са внимателни, кои пък ги е страх и искат да се върнат обратно (ако изобщо има такива). С една дума диалог - в който още по-пълноценно да разкриеш РАЗЛИКИТЕ между децата, за да знаем кой какъв е и по този начин да бъдат запомнени.

Това пак да напомня и за онези, които са останали с грешно впечатление не е критика тип "не може да пишеш", а само насочвам накъде да обърне внимание и как да разсъждава като писател. Това са все неща, които няма кой да ти ги каже и затова си позволявам повече отрицателно. Не забравяй, че имаш спечелен моя интерес.