Таласъмът на покрива

Обикновено се смята, че за да се оцени правилно дадено историческо събитие се изчакват поне 50 години. Но тъй като на мен не ми се чака толкова дълго, то ще пропусна 49 от тях и скачам директно на първата година. Какво се случи преди една година ли ще попитат новобранците? Преди една година Дядо ви оцеля. Преди една година взе важно за него, а и за форума впоследствие, решение да остане. Беше изправен пред този кръстопът. Старите кучета помнят много добре за какво става дума. Преди една година Дядо ви не беше обкръжен от най-приятната обстановка. Напротив – дори беше в ситуация, с която негова милост никога не си е представял, че трябва да се съобразява. Бяха отвратителни времена, времена, когато всяка дума и всяко негово действие бяха гледани накриво и недоброжелателно. Обстоятелства, които биха принудили всеки друг да се откаже, но не и Дядо ви. Кога той се е захващал с нещо и не го свършвал? Е, разбира се, не може да става дума само за чист инат. Други неща спомогнаха за взменато на това решение. Във форума нямаше човек, който да го иска. Само на двама души е обяснявал какво чудо му е на главата и двете бяха единодушни, че не си струва да се занимава с лапешки истории. Но Дядо ви е хахо – на него му се занимава.

Можеше да си тръгне. Не беше трудно. Просто казваше “майната му” и оставяше всичко просто ей така, търсейки късмета си някъде другъде. Толкова лесно. Бе толкова лесно. Хабeше нерви, събираше ядове, никой не искаше да мисли с главата си. За какво тогава бе целият труд? Това бе следното – дядо си казваше “хубаво, напускам форума – това най-лесното. Но защо? Каква е причината?” Причината бе, че му се отправяха неприятни обвинения, в чиято защита никой не искаше да се вслуша. “Това е основателна причина” каза си той. Напуска, защото го обвиняват. В какво го обвиняват – в това, че се мисли за нещо повече и не оценява дребосъците. Аха..добррр..чек..КАКВО?!?! АБСУРД!!! И тук изникна големия проблем, който преобърна каручката – можеше ли Дядо да се предаде, да се обяви за победен за нещо, което той не е сторил. Още по-лошото за нещо което МУ СЕ ВНУШАВА, че е сторил. Беше ли наистина се смятал за нещо повече от децата? Абсолютно не. Искаше ли да ги изкарва по-глупави от него? Пак абсолютно не. Тогава какво правим. На Дядо щеше да е адски тъпо да си тръгне за нещо, което той не е извършил. Да речем да беше нещо обективно, да речем да беше нещо, което е написал, нещо, което той е твърдял. Да, ама не. Нищо такова той никъде не е твърдял. Просто дребосъците събрали, че две плюс две прави пет и шестотин и газ на абордаж. И все пак какво го интересуваше – никой не го знаеше, никой нямаше да го помни, пак можеше да си хване шапката. Да, ама той ЩЕШЕ ДА ГО ПОМНИ. Не му даваше мира, че ще се откаже, защото сам се е бил. Ех, да беше за нещо доказауемо иди-дойди, но за това? Кой по-добре от него щеше да знае какво му е в главата? Как можеше да се поддаде на пълни абсурди...не можеше ето как.

Везните се наклониха в определената посока не без помощта и на други причини. Форумът. По-точно огромният потенциал, който той съзираше във форума. Дядо ви два пъти болезнено е преживявал загубата на два форума, към който се беше привързал и на които последен напусна потъващата лодка. В онзи период той много искаше да намери отново място, където да е още в наливане на основите, да има бързо развитие, да има хора, с който да е му приятно да общува. И го бе намерил, или поне така смяташе. Можеше ли да напусне това място, за което толкова усилено се е надявал да намери? Би му се искало да стои, колкото е възможно по-дълго и да го напусне само при основание. А ОНЕЗИ абсурди не можеше да ги възприеме, че ще го накарат да загуби форум за трети път. Като друга причина вследствие от потенциала – бяха хората, потребителите. Дядо изключително бе доволен, че се намираше толкова висок брой интелигентни деца във форума. Той им се кефеше на чудесната им разумност – а те го обвиняват, че им се подигравал??? Всеки друг би затръшнал вратата и да си каже, в крайна сметка са като остналите лайненца. Но тук не е всеки друг, тук идва един много специфичен манталитет на Дядо, който и досега е почти неразбираем. Ще се опитам да дам нагледен пример, дано да може да се разбере.

Кого имаш насреща си?
Чичи.
Как се държи с теб?
Отвратително.
Какво поведение показва?
Поведение на отвратително дете.
А отвратително дете ли е?
Не е.
Защо?
Защото съм я виждал да мисли адски разумно, да пише неща, който на едно лайненце изобщо не би му хрумнало. Изобщо показваше поведение на човек, чието начин на мислене е над средното ниво.
Но сега (тогава) е далеч под средното – даже дъното?
Така е.
Можеш ли да разбереш тази промяна?
Не мога.
Можеш ли заради обвиненията срещу теб да я наречеш отвратителна, знаейки нейните възможности?
Не мога. Просто не мога да кажа на човек, който неколкократно ми е показвал удивителен начин на разсъждаване, да го нарека че за нищо не става. Няма логика. Противоречи на реалността.
Но реалността днес е, че се държи отвратително и недостойно - това би обидил всекиго, но не и тебе?
Не и мен. Реалността днес, не е била реалността вчера и може да не бъде реалността утре. Щом вчера е мислила разумно, то има всички шансове и утре да мисли разумно.
Странна логика имаш?
Но все пак логика. Мога ли заради грешките й днес, да зачеркна миналото, което показва светло бъдеще. Мога ли да кажа, че с поведението си днес, ще бъде и същата утре. Че аз самия не допуснах ли грешка днес като изобщо се хванах в този капан. Ако се съдеше само по тази ми грешка, то щях да съм глупак до края на живота си. Може ли деянието ми днес да зачерква онова, което съм правил вчера и онова, което ще правя завбъдеще.
Но тя те обижда човече – смъква ти всяко достойнство, което имаш? Кой изобщо трае това?
Пфф обиждала ме била – глупости. Мога да изтрая някоя и друг обида – нищо няма да ми стане. Когато имам на кантар временния дискомфорт срещу възможността да общувам с хора над посредственото ниво на интелигентност, които просто днес са проявили слабост, готов съм да го преглътна. Ще потрая, ще изтрая този момент. Но също така ще поработя за бъдещето. Не ги мисля всички тези неща, които ми се хвърлят в лицето и ще го докажа – имам достатъчно търпение на идиот и ще смажа тези обвинения със собствените си дела, които тогава няма да има кой да обори толкова лесно.

Това си мислеше тогава Дядо ви.

Малко дълго се получава, но аз ще си продължа. Не се опитвам да привличам интереса ви – никой не е длъжен да го е грижа и да се занимава с бръщолевенията на един старец.

Затова избрах да остана. Претеглих на везните собствената си гордост срещу потенциала на форума. Лесно може да се досетите кое е тежало повече. Условията, които форумът предлагаше бяха идеални и можех да преглътна всичко за малката надежда какво следва напред. Не ме интересуваше мен. Интересуваше ме форума. И тук идва пак разликата в манталитета, които е толкова неразбираем за повечето. Аз държа на форума, а не на това кой съм и какъв съм. Мога да изтрая обиди и клевети - да се врътна само щото на някой не съм му правил кефа? Тая няма да стане. Когато имам в ръцете си такова богатство трудно някой би ме накарал да се откажа от него.

Един адски красноречив пример за това е идеята на някого от форума да не се пише в музикалните ми уроци, за да съм се бил ядосал и да ме накара да се откажа. Не е познала тази личност. Просто не е познала с какъв идиот си има работа. Макар в крайна сметка планът да не се приведе в действие, то и да беше - със сто процентова убеденост заявавам, че нямаше да спра, докато не приключех и че нямаше да се ядосам, щеше да ми е тъпо, разбира се, но чак да се ядосам – цъ!

Още два интересни примера. По онова време ми беше пратено ЛС, че съм се бил ядосал щото видиш ли не ме били избрали за админ. По онова време аз бях отправил неколкократно предложения, смятайки че няма да е зле да Катето да избере втори админ. С една лека подробност, че аз исках “НЯКОГО” да бъде избран. НИКЪДЕ не съм посочвал, че искам аз да бъда админа. Още повече дори, че БЯХ НАЯСНО, че няма да съм аз. Много добре разбирах, че нямам шансовете за това, но въпреки това аз настоявах за втори админ. Защото не мислех за себе си, а за интересите на форума. Но тази ми позиция явно е била неразбираема “Не може” –вика- “Щом предлагаш втори админ, значи непременно искаш да си ти. Кой е тоя лудия дето няма да го иска в своя изгода?” Дядо ви – ето кой.

Друга случка е следващо ЛС, в момент, когато имаше разгорещен спор относно правилата на РоулПлея и аз се бях намесил, за да усмиря малко страстите. Та в това ЛС ми се търсеше сметка, защо аз искам да спра спора и не е ли било, щото видиш ли съм се бил ядосал, че не съм успял да взема цитирам “най-силния герой”. Туш след туш. Това ЛС беше написано с явната цел да е заяждане. Щото ако беше нещо друго, то подателят щеше да се сети, че аз никъде не съм заявявал, че искам да участвам в РоулПлея. Да не говорим, че не се е сетил за най-големия куриоз – ТО НЯМАШЕ “най-силен” герой. Но кой да мисли – важното е да се заядем и да накараме Дядо ви да се ядоса. Е, да, ама няма как просто да стане с подобни абсурди.

Една друга важна част от манталитета на Дядо ви беше засегнато преди половин година , но то тогава не му беше обърнато внимание на следното, което аз пак ще повторя. “Винаги съм бил прав”. Все съм бил правият и никога не съм грешал. Това изкривяване се получава поради моето желание да балансирам между това, което мога да направя и това, което не мога. Както обясних и тогава – аз се мъча да не се включвам в загубени битки. Когато знам, че дадена моя позиция не е правилната защо изобщо да влизам в спор? Колцина тука знаят, че аз съм хейтър на Майли и че не мога да я трая? Колцина изобщо са забелязали това? Това е, щото аз знам, че да тръгна да плюя Майли, колкото и да ми се ще, не е правилната позиция. Че каквито и фермани да изпиша по нейн адрес – това няма да ме направи по-прав. Как да допусна подобна грешка, когато знам, че греша? И не е като да не съм допускал грешки. Бях толкова много убеден в “Селина”, бях лидерът на тоя лагер. То ми донесе и славата на заядливец. Но ето че съм грешал. Беше грешка да се поддам на провокацията на Чичи. Ако не бях реагирал толкова бурно на обвиненията й, можеше съвсем друг сценарий да се развие. Но не би. Потребителят Ния също я считам за мой провал. Допускам грешки като всеки друг. Това че не “изглеждало” така, не означава, че се считам за безгрешен.

Форумът има своето влияние върху промените, които се случват в моето съзнание. Това го заявих и в интервюто. Промяната да считам това местенце част от своята душа и сърце.
Разбира се, има си и своите минуси. Когато се регистрирах, аз знаех, че това не е форум за моята възраст, това не е форум, където с лека ръка ще завързвам приятелства. Знаех, че личната комуникация ще е трудна и тромава. Че няма да има кого тук да нарека най-близък приятел, че няма кой тук да ми се довери напълно, да довери своите тайни, своите тревоги – изобщо всички аспекти на едно приятелство. Това го знаех. И го приех. Приех да нося този кръст. Отново беше на кантара – форумът срещу моето его. Избрах да не бъда “дружката”. Не е никак лек този избор. Минавало ми е през ума “ех, ако можеше...”, но няма “ако” и няма “можеше”.

Давам доста за форума – много нерви, много време, много внимание.
Не се оплаквам.
Не го казвам, за да се оплаквам, за да търся съжаление или каквото и да е.
Просто искам да съм спокоен, че няма втори път да има съмнения в моята лоялност, в моето желание да си комуникирам с умни хора, че нямам никакво намерение да бъда “нещо повече” от вас, да ви карам да изглеждате глупаво. Каква полза имам аз от това? На кого се правя по-велик. На 12-13 годишните?
“Ехооо аз съм по-велик от децата!!!”
“Ооо, тъй ли – еми голям праз! На 22 си, а се радваш, че си по-умен от едно дете. Голямо постижение! Голяма победа, няма що!”

Оцелях и имам намерение да продължавам да оцелявам, въпреки че все "искам да съм лошия", въпреки че все "искам да се заяждам", въпреки че все искам "да се сърдя за нещо".