Ваши творби

Бягам. Бягам колкото се може по-бързо. Бягам с всички сили. Чувам как стъпките ми отекват по дългия и сякаш безкраен коридор, в средата на нищото. Усещам ускорения си пулс. Дишането ми е на пресекулки. Краката ми треперят, сякаш няма да успеят да удържат тежестта на тялото ми. Обръщам се назад докато тичам, за да видя какво ме преследва.
Не виждам нищо. Мрак, тъмнина. Не мога да видя нищо.

Продължавам да препускам, колкото мога по-бързо. Вече съм паникьосана – не знам къде ще отида и не знам какво е по петите ми. Не знам. Не това, че скоро ще се строполя на земята, а тази неизвестност ме плаши до смърт. Тази неизвестност кара погледа ми да е ужасен накъдето и да се насочи. Тази неизвестност кара тялото ми да трепва. Заради тази неизвестност дишането ми е насечено. Тази неизвестност.. ме кара да усещам сърцето си по-бясно от всякога.
Дългият коридор също ме кара да се страхувам. Стените са гладки, направени от неизвестен за мен материал. Подът е застлан с тъмно-сиви плочки, същия цвят като обграждащите ме стени. Таванът се простира толкова високо, сякаш е над небесата.
Затворена съм. Между четири стени – една отляво, друга отдясно, трета отгоре, четвърта под краката ми. Затворена съм. Няма отвор, няма врата, няма прозорец. Няма нищо, което да ми даде надежда.
Усещам как все по-трудно си поемам въздух. Дали заради липсата на свеж такъв или заради скоростния ми спринт? Напразно се надявам да е заради второто. Интуицията ми подсказва, че не е от бягането.

Бягам. Усещам, че силите ми малко по малко свършват. Знам, че скоро ще се строполя безсилна и уплашена на земята. Знам, че скоро моят преследвач ще ме застигне. Знам, че ще трябва да се изправя срещу него и с мъка ще установя кой е той. Знам, че няма да спечеля срещу него. Знам, че съм по-слаба – и психически, и физически. Знам, че няма надежда за мен.
Остра болка прорязва мускулите на краката ми. Спъвам се и падам, като в същото време инстинктивно се подпирам на дланите си, за да не се убия самичка. Когато се заковавам на място осъзнавам колко затруднено дишам. Мъча се да си поема глътка кислород, но не успявам.
Задушавам се. От болка, от тежкия се въздух. Сякаш съм в планината. На върха.
Спомените се втурват през съзнанието ми като свръх скоростни стрели.
Смях, семейство, брат и сестра. Пътека, екипировка, красива панорама. Скали, връх, усилие. Студ. Помощ, идваща от близък. Гордост, идваща от факта, че съм се изкачила. Усмивка, радост.
С усилие убеждавам паметта си да млъкне. Наясно съм, че реалноста е тук и сега. В безкрайния коридор.
Облягам се на едната стена, обгръщайки с ръце коленете си. Знам, че преследвачът ми е тук, до мен. Просто изчаква да го погледна, да се изправя очи в очи с него.
Не се унасям в мисли. Колкото повече мисля – толкова повече се наплашвам.
Затова..
Вдигам глава, очаквайки да зърна силует, но нещо казва „щрак”. Понасям се назад във времето.
Виждам него. Усмихнат, щастлив и радостен. Говорим си. Гледаме се в очите. Припомням си каква тръпка предизвикваше погледът му у мен. Как стомахът ми се свиваше щом ми се усмихнеше. И споменът продължава. Те си говорят. Тя му се натиска, а той се дърпа. В крайна сметка момчето се съгласява (вероятно защото му е писнало) и я качва както се казва „на конче”. Изпитвам яд. Че не съм това момиче. А аз? Аз? Аз съм никоя за него. Аз съм нищо за него. Аз не означавам нищо за когото и да било. Аз съм си аз – нищо. Нищо за него, нищо и за околните. Аз съм нищо. Безсилна съм, изгубила надежда. Аз съм нищо.

Завръщам се в реалността. Усещам топлина по бузите си – сълзи. Спускат се – бавно, но достатъчно бързо, за да ми напомнят каква болка съм изпитвала тогава. Сълзи – знак за това което съм искала да направя в онзи момент, когато ги видях двамата. Сълзи – показват колко съм слаба в действителност.
В този миг, докато плача, осъзнавам кой е бил моят преследвач. Любовта. Несподелената любов, измъчваща ме от половин година. Любовта, накарала ме да чувствам по-силно от когато и да било. Любовта към него.