My Little Sister

В крайна сметка ще пусна 'романчето' или ако не цялото - то поне част от него и според вашите коментари, мнения и критики ще преценя дали има смисъл да продължавам по-нататък.

Като за начало ще почна с резюмето, а след това всяка глава в отделен пост, предполагам, че няма да е кой знае какъв проблем, а и е по-удобно за четене.

Цитат :

Резюме

В покрайнините на Лос Анджелис, в малкото провинциално градче Оушънсайд, живее Рейчъл Смит – ученичка в местната гимназия, бунтарка по душа, но весела и забавна. Живее само с брат си. Най-добрите й приятели, Гейбриъл и Моника, учат в същата гимназия и по цял ден са заедно – в парка, в мола, навсякъде.

В един слънчев ден Рейч, Гейб и Моника отиват на разходка в мола с идеята да разпуснат, да хапнат, да се отдадат на шопинг, когато срещат Него. Ханк Джакмън. Известен сладкарски бос, чието име често бива свързано с мафията. По незнайна причина мъжът е дошъл точно в това градче. Именно тази причина ще се окаже ключова в цялата история – какво иска Ханк? Защо е дошъл в Оушънсайд? И защо се кандидатира за директор на Оушънсайд Хай? Ще бъде ли осуетен все пак планът му и от кого? Колко жертви трябва да бъдат дадени, за да бъде спрян един... алчен терорист? Всичко това – само в „Малката сестра”.

Името на английски нарочно съм го оставила така, тъй като The Little Sister или пък Моята малка сестра.. просто не ми звучат приятно. Така си ми е добре.
Освен това могат да се срещнат разни дреби грешчици откъм правопис, но е по-скоро от бързане, а не от незнание.
Плюс още нещо, да доуточня преди да сте почнали с каквито и да е мнения или критики: има няколко неточности (като например пълнолетието в САЩ), които ще бъдат подложени на редакция, но след като бъде цялостно завършено произведението. Ако някои неща ви се сторят претупани и набързо казани - така е, защото съм замислила втора и трета част, в които по-подробно ще бъдат описани пропуснатите детайли. И не само.

Сега съм в очакване на коментари за идеята.


Едит: да, забравих да спомена, че визирам Рейчъл Смит точно като Селена Гомез. ;д
И, да, знам, че ще ви се стори като поредната тийн история, но на мен точно това ми е замисълът.

Може би по-интересно ще се получи, ако добиете ясна представа как изглеждат героите (поне аз как съм си ги представяла като съм го писала). Нещо като филмов cast.

Предимно главните...

Адам Корк, кмет на Лос Анджелис
(Матю Пери, "Приятели")


Бела Сандърс, сестра на Моника
(Ашли Тисдейл, "Училищен мюзикъл")


Гейбриъл Адамс
(Шая ЛаБьоф, "Трансформърс")


Ханк Джакмън, главен злодей
(Майк Шинода, Linkin Park)


Джеф Смит, брат на Рейчъл
(Робърт Хофман, "Step Up 2: the streets")


Моника Сандърс
(Хейдън Панетиер, "Герои")


Ник Уилямс, най-добър приятел на Джеф и полицай
(Бенджамин Макензи, "Кварталът на богатите")


Рейчъл Смит
(Селена Гомез, "Магьосниците от Уейвърли Плейс")


Близнаците Закъри и Камерън Куин
(Джъстин Бийбър)


"Андрю" Лукас Стейтъм
(Тейлър Лаутнър, "Здрач")


дир. Мат Стейтъм, баща на Лукас
(Хю Лори, "Др. Хаус")


Дана Девънпорт, учителка по физкултура и спорт
(Фърги, Black Eyed Peas)


Джак Бекър, учител по химия
(Тони Шалуб, "Монк")



И не толкова главните: Джейк Форест/Оскар Рамирез (Ricardo Chavira, Desperate Housewives); Ким Стюарт (Jennifer Love Hewitt); Кери Джакмън (Melina WWE); Шон Джакмън (Ian Somerholder)

Хареса ми резюмето,пускай първа глава.. Аз лично нямам търпение,ще е доста интересно! :)

Добре, започвам. (:
Но още с началото не очаквайте нещо великолепно и прекрасно, по-нататък в развитието се случват интересните неща. Ако началото ви хареса, то и по-нататък се предполага, поне хипотетично.

- - -

~ Първа Глава ~

Разходка В Мола

Беше късен майски следобед. Слънцето припичаше безпощадно над малкия притихнал квартал. Всички жители на Оушънсайд се бяха скрили някъде на сянка и не смееха да се покажат. Само седемнадесетгодишната Рейчъл Смит бе в двора на къщата, където живееше само с брат си, Джеф. Момичето трябваше да изведе кучето на брат си, Дерек, на разходка, но то упорито отказваше да прекрачи входната врата и си гонеше опашката.
- Хайде, Дерек! – недоволстваше Рейчъл.
Животното не спираше да си играе с опашката си, затова Рейчъл се провикна към отворения прозорец на брат си:
- Дже-е-е-еф ! Няма да ти разхождам глупавия пес!
Една рошава глава се подаде от прозореца и каза сънено:
- Все тая, аз ще го изведа по-късно.
- Отивам при Гейбриъл и Моника – провикна се отново момичето.
Чу се едно сърдито: „Да, добре, занимавай.”, последвано от звучна прозявка. Рейчъл поклати глава и излезе от окъпания в слънце двор. Пое надолу по улицата, минавайки покрай сприхавите си съседи господин и госпожа Мънсън и побърза да се отдалечи. Никой в квартала не ги харесваше, а и те никого не харесваха.
Сви по улицата, където живееше Моника, най-добрата й приятелка. Двете се познаваха от близо дванайсет години, заедно бяха минавали през добро и лошо.
Стигна до голяма мраморна къща и без да се колебае натисна звънеца. Камера, поставена над вратата, се извърна към нея. По навик си знаеше, че това е охранителната система на семейство Сандърс и се оплези срещу камерата. Не чака дълго – само след минутка голямата масивна дървена врата се отвори и пусна я да влезе. Момичето прекрачи входната врата и тръгна по алеята, водеща към задния двор на голямото имение. Там се намираше огромния величествен басейн, край който се беше настанила Моника.
- Хайде, Рейч, от кога те чакам само! – провикна се закачливо Моника. – Крайно време беше.
- Тъпото куче на Джеф се инати и не иска да излиза от вкъщи, за да го изведа на разходка – въздъхна Рейч и се настани на сводобния шезлонг до приятелката си. Двете се спогледаха и се засмяха едновременно. Познаваха се толкова добре, че се разбираха само с един поглед.
- Какви са плановете за днес? – попита Моника.
- Разходка в Мола? – предложи другото момиче.
- Добра идея, но... кой ще ни помогне с пренасянето на покупките? – престорено въздъхна Моника и погледът й отново срещна този на Рейч.
- Гейбриъл! – възкликнаха двете едновременно и отново се засмяха.
След около половин час двете вече крачеха към Мола, в близост до който живееше Гейбриъл Адамс, най-добър приятел и на двете момичета. През целия път Моника и Рейчъл не спряха да обсъждат баскетболния отбор на гимназия Оушънсайд. Бяха толкова залисани, че не усетиха кога са стигнали до блока на Гейбриъл. Двете влязоха и се качиха в асансьора. Моника натисна копчето за десетия етаж и асансьорът потегли.
- Няма да е много въодушевен от идеята да носи торби с дрехи и други покупки – каза Моника и се подсмихна.
- Няма да му казваме какво точно ще правим в Мола – лукаво се подсмихна и Рейчъл, когато асансьорът спря. Двете момичета излязоха и застанаха точно срещу апартамента на Гейбриъл. Рейч натисна звънеца и след трийсетина секунди се показа Гейбриъл, гол до кръста, по шорти на палми.
- Навличай си нещо и идвай с нас в Мола – първа каза Моника.
- Здрасти, Мон, и аз се радвам да те видя – намуси се Гейб, но въпреки това влезе да си облече тениска.
Минутва-две по – късно тримата вече прекосяваха оживената улица към Мола.
Още с влизането, Гейбриъл се поглади по корема и каза:
- „Бъргър Кинг”, идва-а-а-а-ам!
Рейч и Моника се спогледаха заговорнически и сграбчиха приятеля си за китките.
- Първо на обиколка с нас, после ще ядеш колкото искаш! – каза му през смях Рейч.
- Ако ме пуснете – намуси се Гейбриъл и тръсна ръце в опит да се освободи. Момичетата го пуснаха, а той това и чакаше – хукна с всички сили към първия ескалатор, който видя.
- Ах, ти... ! – закани му се Моника, обаче не тръгна да го гони. Нито Рейчъл. Двете се качиха на друг ескалатор и поеха към магазините за дрехи и обувки. След това обиколиха още немалко магазини за всякакви аксесоари. Беше изминал около час, а от Гейбриъл нямаше и следа. След дългото и изтощително, но задоволително обикаляне, Моника и Рейчъл се насочиха към близкия „Бъргър Кинг”. Докато Моника поръчваше храна и за двете, Рейч тръгна да търси свободна маса. Всички бяха заети, само в ъгъла на една от масите Рейчъл забеляза познат профил, който лакомо нагъваше бургери и пържени картофки. Докато Познатият спокойно си отпиваше от шейка, Рейч се промъкна зад него и силно го шляпна по тила. Гейбриъл се задави и заля с шейка, а момичето прихна да се смее.
- Много смешно, ха-ха! – смръщи се Гейб. – Хайде, сядай, ако ще сядаш.
Рейчъл се настани срещу него, продължавайки да се хили.
Не след дълго се появи и Моника, носейки широк поднос, пълен с две порции картофки и една чиния сандвичи. Рейч си взе едната порция картофки и тръгна към най-близката продавачка.
- Не знаех какъв сандвич ще искаш – подвикна извинително Моника след нея, но Рейч само й смигна. Поръча си един вегетариански сандвич и млечен шейк. Сложи ги на нов поднос и се обърна да се върне при приятелите си. Точно като се обръщаше се сблъска с костюмиран мъж със слънчеви очила, който говореше по телефона. За беда, шейкът на Рейчл излетя от подноса и се разля по непознатия. Той рязко измърмори по телефона:
- По – късно ще ти звънна, Джейк.
Рейчъл замръзна на мястото си. Гласът на този мъж беше стряскащ, леден и пълен със злоба.
- Виж какво направи, малка лигло! – изсъска той и до него веднага изскочиха две огромни мускулести фигури с еднакви лица. – Съсипа ми чисто новия „Армани” ! Струва повече от теб!
- Явно си дал всичките си пари за костюми, но не и за уроци по възпитание! – не се стърпя Рейч и му се тросна в отговор, като шумно хлопна с подноса си по близкия плот.
- Че си и нагла на всичкото отгоре – ядно подметна костюмарят, а очите му гневно се разшириха.
Двамата продължиха да се гледат на кръв. В този момент от две различни посоки се приближиха Моника, заедно с Гейбриъл, и млада и хубава тъмнокоса жена, следвана от огромни и едри телохранители. Тя застана зад костюмирания и му каза:
- Хайде, Ханк! Пак ли се вдетиняваш за един глупав костюм?! Хайде да си вървим.
Мъжът я погледна сразяващо, не но й възрази. Намести си слънчевите очила и понечи да се отдалечи, когато погледт му падна върху Моника.
- Хм... ти не си ли Бела Сандърс?
- Не, аз съм сестра й Моника – отвърна му тя с леден глас и го изгледа с ненавист.
- Все тая, твърде сте еднакви – измърмори безразлично Ханк, натъртвайки на последната дума и й обърна гръб, след което се отдалечи заедно с тъмнокосата и двамата си гардове.
- Та, койбеше този? – намръщи се Рейчъл.
-Конкурентът на бащата на Моника – пръв каза Гейбриъл и също се намръщи. – Голям кретен е.
- Сам не знаеш колко дяволски си прав, Гейб – мрачно се съгласи Моника.
- Та баща ти е най-известният сладкарски бос в Ел Ей – сбръчи чело Рейчъл, защото пак не можеше да хване нишката на мислите им.
- Така е, но този Ханк Джакмън притежава най-големите заводи за шоколад в Ню Йорк, Вашингтон и Ню Джърси – все така сърдито отвърна Моника.
- И какво ли търси тук? – зачуди се на глас Рейчъл.
Тъй като никой от тримата не знаеше, никой нищо не каза. Рейч, Мон и Гейб се насочиха към изхода на Мола. Точно на излизане от сградата, телефона на Рейч иззвъня. Беше брат й.
- Какво искаш, Джеф?
- Прибирай се бързо – чу се гласът на Джеф от другата страна на линията.
- И защо? – недоволно попита Рейчъл.
- Трябва да се срещна с Ким и някой трябва да наглежд Дерек – беше непреклонният отговор на Джеф, след което затвори.
Момичето се намуси за пореден път.
- Кимбърли Ан Стюарт – изсъска момичето. – Толкова я мразя!
- Брат ти се среща с нея? – ококори се Гейб. Ким се славеше като най-красивото и популярно момиче в Оушънсайд, но и като най-голямата кучка и гаднярка, която якой някога можеше да срещне.
- ... и аз трябва да гледам гадния пес... отново! – довърши Рейчъл със скърцане на зъби.
- Ние ще дойдем с теб! – предложи Гейб.
- Няма нужда. Ще се оправя... някак си – каза Рейч и сърдито пое към къщи.
Моника и Гейбриъл се спогледаха учудено и само вдигнаха рамене. Побързаха да настигнат Рейчъл. Тримата вървяха мълчаливо по пътя.
- Чао, момичета. Ще се видим утре в училище – помаха йм за довиждане Гейб, тъй като бяха наближили неговия блок.
Мон и Рейчъл му махнаха и продължиха нататък. Наближиха улицата на Моника и тя каза:
- Сигурна ли си, че не искаш компания?
- Не се притеснявай, ще се оправя – отвърна Рейчъл без никавко настроение, помаха на приятелката си и продължи по улицата.
На вратата на дома си, Рейч забеляза зеленото „Ауди” на Ким и с една ядна въздишка отвори вратата на двора. Точно тогава се отвори вратата на къщата. Джеф и Ким излязоха, смеейки се. Рейч преглътна ненавистта си към приятелката на брат си и се насили да си придаде радостна усмивка.
- Приятно изкарване – пожела им и влезе преди да затворят вратата, а накрая добави през зъби: - Да ти се счупи токчето дано.
Още с влизането, Рейч се насочи към хола и с тежко изпуфтяване се тръшна на дивана. Без никакво желание започна да прехвърля каналите по телевизията, докато най-накрая попадна на епизод от любимия й сериал „Герои”.
- Това вече си го бива – каза си доволно Рейчъл и се загледа.

Да, аз го обясних това още някъде в по-първите постове, защото съм замислила продължение (в случая в още две части), където започват да се изясняват все повече и повече неща. :))

Иначе се радвам, че го намираш за добре. ;рр

Главните действия се развиват именно между тях. :Д
Малък жокер. ;р
Ей сегичка пускам и втората.

Забележка: доста по-дългичко се получи от началото.


- - -

~ Втора Глава ~


А! ... Изненада!

Сутринта настъпи по-бързо от колкото трябваше. Поне Рейчъл така си мислеше. Надигна се и се огледа – лежеше на дивана в хола. Май още от предишната вечер бе заспала там.
Пресегна се и взе дистанционното. Изключи телевизора и тромаво се изправи. Затътри се към банята, като пътем надникна в кухнята. Там видя как Джеф се правеше на готвач и мята палачинки – улови една, но изтърва три. Засмя се тихичко и продължи към банята. Видя, че вратата е открехната.
- Дере-е-е-е-к... – измърмори Рейчъли и влезе в банята. От там я посрещна тихо, но приятелско ръмжене.
- О, я стига, Дерек! Изчезвай! – изсъска Рейч на кучето. То доволно завъртя опашка и се промуши между момичето и вратата, провлачвайки след себе си парче тоалетна хартия. Рейч затвори вратата след него. Забави се около десетина минути, когато от кухнята долетя гласът на Джеф:
- Рейчъ-ъ-ъ-л! Закуска, принцесо!
Без особено желание излезе от банята и влезе в кухнята. Настани се срещу брат си и си взе една палачинка. Започна мълчаливо да се храни.
- Някакви планове за днес имаш ли? – пръв наруши мълчанието Джеф. Явно беше намислил нещо.
- Да, да ходя на училище и след това да изляза с Моника и Гейбриъл – тросна му се Рейчъл.
- Та ти всеки ден правиш това! – засмя се Джеф. Явно доброто му настроение не можеше да бъде толкова лесно попарено.
- Е, и? – бе отговорът на Рейчъл. Кратък и особено недружелюбен.
Джеф повдигна едната си вежда и каза:
- Мислех, че искаш да правиш нещо различно днес.
- Каквото и да е то, ще е с приятелите ми. Ясно? – отново се тросна Рейч.
Джеф не каза нищо, а само поклати глава. Двамата продължиха да се хранят мълчаливо.
- Побързай със закуската. След като те закарам на училище трябва да се видя с господин Сандърс – каза Джеф, докато си отсервирваше.
- Мислех, че ходиш на работа следобед, след като ме прибереш от училище – каза намусено Рейч.
- Малка промяна днес. Следобед ще ходя на мач с Ник – отвърна Джеф, докато си миеше чинията.
- Онова ченге, нали? – попита Рейчъл.
- Да, именно той! Не забравяй, че ми е най-добрият приятел! – каза строго брат й.
- Как бих могла...! – промърмори Рейч и стана от масата. Занесе си приборите до мивката, но Джеф я спря.
- Приготви си нещата, вземи Дерек и отивайте към колата.
Рейчъл вдигна вежда, но не каза нищо. Подаде чашата и чинията си и бързо се качи в стаята си. Издърпа раницата си изпод леглото и нахвърли няколко учебника в нея. С бавна крачка се върна в хола и сложи каишката на Дерек, който кротко си беше седнал и чакаше до вратата.
- Хайде, ... торба бълхи – измърмори Рейч и отвори вратата. Кучето това и чакаше – задърпа Рейч бясно напред, но тъй като му беше свикнала просто пусна каишката, за да може да си направи обичайните обиколки из двора, а след тях да седне кротко през входната врата. Рейчъл поклати глава с лека усмивка и с няколко бързо крачки се озова до вратата, пътем оправяйки си суитчъра. Отвори вратата и едва не падна от изненада. Пред къщата бе паркиран огромен черен и лъскав джип.
- Еха-а-а-а! – успа само да възкликне момичето и побърза да обиколи колата, за да я разгледа обстойно. Нямаше как да го скрие – настроението й определено се покачи, при това рязко. Обожаваше подобни огромни и внушителни автомобили, особено когато принадлежаха на... приятели.
- Какво ще кажеш? Харесва ли ти? – чи се нечий развеселен глас. Рейчъл се обърна и с ухилена физиономия установи кой я бе заговорил – Ник Уилямс.
- Здрасти, Ник. Страхотен е. Обожавам BMW! – не успя да скрие възторга си, дори придаде ясно контури на картинката, подскачайки около автомобила като дете, получило чувал с бонбони за Коледа.
- Лично помогнах на Джеф да си го избере – заяви Ник и гордо се потупа по гърдите.
- К..к..какво? – ахна невярващо момичето. Май нямаше повече място за приятни изненади в съзнанието й. – Този красавец... на брат ми ли е? – дори не изчака отговор. – Кога го купихте?
- Снощи, докато бяхме излезли с Ким – разнесе се и развеселеният глас на Джеф, който тъкмо заключваше входната врата. – Тук, Дерек! – подсвирна той на кучето, което моментално изприпка послушно до него. – Добро момче, хайде вътре - отвори задната врата и настани немската овчарка на все още покритата с дебел найлон седалка.
- Е, няма ли да тръгваме? – попита нетърпеливо Рейвъл.
- Бързаш за училище? – засмя се на ентусиазма й Ник и я потупа приятелски по рамото.
- Всички на борда-а-а! – подвикна весело Джеф и изкозирува към сестра си и най-добрия си приятел.
Едва дочакал всички да се качат, Джеф завъртя ключа, събуждайки мощния двигател на BMW-то. Зверското ръмжене рязко покачи адреналина на тримата пътници, предизвиквайки шофьора да направи няколко пробни маневри, след което да потегли надолу по улицата.
Рейчъл си свали раницата и я тръшна на седалката, а Ник включи CD-то, пускайки някаква песен. Момичето моментално позна песента по началните акорди.
- Разбрах, че харесваш Simple Plan – усмихна се ченгето.
- Шегуваш ли се? ЖЕСТОКИ са! – извика зарадвано Рейч и започна да си припява парчето, което звучеше – Shut Up. Ник и Джеф също се включиха и така сформираха сравнително фалшиво трио, изпълняващо няколко песни на групата през останалия път до гимназията.
На слизане от колата Рейчъл заканително размаха пръст към брат си:
- И да се върнеш да ме вземеш с ТАЗИ кола, не с трошката на Ким! Чао, Ник.
- Разбира се, и аз те обичам – засмя се весело по-големият й брат и отново форсира двигателя, потегляйки в обратна посока.
- Рейчъл! – два познати гласа я повикаха поименно на входната врата на училището – Гейбриъл и Моника. Двамата я настигнаха бързо и момчето не пропусна да изкоментира:
- Жестоко возило, Рейчъл. На брат ти ли е?
- Да-а-а-а – не успя да скрие гордостта от факта и с Моника си удариха дланите една в друга. – След училище ще дойде да ме вземе, а вие също идвате с нас! – знаеше, че няма начин да й откажат.
Тримата влязоха заедно в сградата, продължавайки да обсъждат подробностите около BMW-то на Джеф, а Грейбриъл взимаше най-дейно участие – държеше да знае всичко до най-малката подробност – цената на колата, конските сили, кубиците, екстрите, с които разполагаше, и всичко останало.
- Какъв час имаме всъщност? - попита объркано Рейчъл, прекъсвайки потока от развълнувани приказки на Гейб?
- Химия – отговорът дойде от някой, чийто глас нямаше нищо общо с тези на Гейбриъл и Моника. Беше Лукас Стейтъм, синът на директора.
- Теб никой не те пита, Стейтъм – озъби му се Гейбриъл.
- Теб също, Адамс – отвърна Лукас по същия начин.
- Стига, Гейб, не си заслужава – дръпна го за ръкава Рейчъл.
- Хайде сега, стига драми, Рейчъл. Колко още да те моля да излезеш с мен? – попита с престорена въдзишка Стейтъм, опитвайки се да й препречи пътя.
- Разкарай се преди да си пострадал, идиот такъв! – просъска му Рейчъл и за част от секундата му лепна звучен шамар. Лукас, ошашавен от случилото се и ОПРЕДЕЛЕНО сварен неподготвен, я изгледа вбесен, но не й отвърна. Явно му бе останало малко достойнство.
- Ще се видим в часа по физическо, барби – бе единственият му коментар. Отново бе решил да пропуска химията, значи.
Рейчъл вдигна отново ръка с идеята да го шамароса пак, но този път рефлексите на Гейбриъл се оказаха по-бързи, хващайки я навреме за китката.
- Хайде да тръгваме, че ще закъснеем за час.
Тримата с Моника тръгнаха към кабинета по химия, като през целия час не спряха да сипят обиди по адрес на Лукас и баща му.
- Какво си въобразява този никаквец? – не спираше да беснее Рейчъл, докато тримата заемаха местата си на общия чин в кабинета.
- Отдавна ти е хвърлил око – благоразумно напомни Гейбриъл и рязко се сниши към дървената повърхност на чина. Сякаш искаше да се предпази от шамар, предназначен за него.
- И не възнамеряваш да излезеш с него, нали? – попита на свой ред Моника, изваждайки учебниците си.
- Ти би ли излязла с такъв подляр? – тросна й се Рейч. Приятелката й отвърна само с едно свиване на рамене, което се предполагаше, че значи „НЕ”.
- Но нали знаеш, че така няма да спре да ти досажда? – намеси се отново Гейбриъл, изправяйки се до седнало положение.
- Тогава наистина ще си изпати – закани се Рейчъл и ядно удари с юмрук по чина.
- Явно госпожиците Сандърс и Смит имат да кажат нещо на класа, тъй като не спират да го обсъждат – изплющя като камшик гласът на господин Бекър, учителят по химия, застанал неусетно зад тримата приятели. – Споделете, госпожици, какво толкова не може да изчака до края на часа?
Още преди някой от приятелите да бе казал и думичка вратата на кабинета се отвори с трясък, а през нея влетя като хала Лукас Стейтъм.
- Благодаря Ви, господин Стейтъм, че решихте да ни удостоите с присъствието си – посрещна го Бекър, забравяйки за момент за бърборещите пред него Гейб, Моника и Рейч.
- Млъквай, старче – тросна му се синът на директора, при което целият клас ахна. Момчето бе всеизвестно в непукисткия си характер, но никога до сега не бе стигало до там, че да обиди учител право в лицето. Въпреки това обаче химикът не даде признаци, че се е засегнал.
- Я да видим сега – обърна се Бекър към Лукас и го погледна с непроницаем поглед – дали многознайкото знае толкова, колкото си мисли, че знае? Какви са свойствата на анилина?
Стейтъм изгледа учителя си така сякаш току-що го бе изритал в стомаха. На най-задния чин Гейбриъл вдигна ръка, но бе напълно игнориран от Бекър.
- Чудесно. Разкажете ми тогава, господин Стейтъм, за оцетната киселина
– с ехиден смях продължи учителят.
Синът на директора продължи да зяпа по същия начин, само дето сега изглеждаше не само като ритнат в стомаха, ами и като ударен с мокър парцал през пребледнялото лице. Миг по-късно целият се изчерви, а очите му се присвиха злобно.
- Последен шанс, Лукас – каза Бекър със студен глас. – Какво знаеш за амониевата селитра?
Отново никакъв отговор от страна на ученика. Преподавателят го изгледа с влудяващо самодоволство и кратко оповести присъдата:
- Страхотно. Сядай. ДВОЙКА.
Последната дума прокънтя като камбанен звън в мраморния кабинет. Докато сякаше на мястото си, Лукас погледна през рамо към чина на тримата приятели, прокарвайки заплашително пръст по гърлото си. И все пак – до края на часа никой от класа не посмя да направи нещо странично, както по принцип ставаше. Иначе кой знае – може странното заядливо настроение да застигне още някой?
На най-последния чин Рейчъл отегчено сграбчи китката на Гейбриъл, поглеждайки ядосано към часовника му – оставаха цели 15 мъчителни минути до края на часа. Точно когато ръката на Гейб тупна тихо на чина, вратата на кабинета се втори път се отвори и през нея влязоха заместник-директорът Денис Стюарт, придружаван от някакъв полицай. Рейч мързеливо вдигна поглед от тетрадката си, в която така старателно заграждаше химичните формули във всевъзможни заврънтулки, и мигом разозна ченгето.
- Ник..?! – не знаеше да му се радва или да се чуди какво прави тук.
- Останете по местата си, ако обичате. Аз съм офицер Ник Уилямс – представи се полицаят и продължи: - Тук съм заради анонимно обаждане по случай, пряко свързан с ученик от този клас. Обаждането бе придружено от неоспорими факти, обвиняващи господин Андрю Лукас Стейтъм в нещо сериозни. Или иначе казано – сниът на директор Мат Стейтъм яко е загазил. Ставай, момче.
Шушукането на учениците бе необратим процес. На фона на това Лукас възрази най-нагло:
- Ами ако откажа да дойда?
- Мога лесно да те принудя – щракна с пръсти Ник, изваждайки ловко белезници от колана си.
- Не можете да ме обвините в нищо – кресна Стейтън, с което сякаш си признаваше всичко, каквото и да бе то, дори и майчиното си мляко.
- О, така ли? – попита с леден глас Ник. Въпросът си беше риторичен. – Къде предпочиташ да те засрамя тогава? Тук – пред съучениците ти или пред цялото училище? О, чакай, не ми отговаряй, нека аз да избера. Вторият начин – пръстът на заместник-директора рязко се вдигна във въздуха, описвайки дъга от Лукас към вратата на кабинета. Ник добави за край: - Ще стане интересно, тъй като няма да си единствения засрамен.
Лукас си позволи един изпепеляващ поглед, но не предприе някакво бягство. Не предприе нищо, дори отказа да мръдне от мястото си. Явно статутът на директорски син му даваше повече правомощия от колкото на останалите. Или поне така си мислеше.
Но не и Ник. За него такива връзки бяха най-долните неща на света, затова с две големи крачки се озова зад Лукас, закопчавайки му ловко белезниците, блъскайки го напред.
- Господин Бекър, искрено се извинявам, че прекъсваме така часа ви, но ще се наложи да освободите 11 клас и да се присъедините към останалите ученици и учители в баскетболния салон.
Химикът сви рамене и изломоти нещо от сорта на: „Да, добре.”.
Полицаят поведе Лукас Стейтъм напред по коридора, а останалите ученици, заедн с Бекър и заместник-директор Стюарт ги последваха към салона.
- И в какво ме обвиняваш? – презрително попита Лукас.
- Употреба и масово разпространяване на наркотици – отвърна му Ник достатъчно силно, за да чуят всички.
- Ха, нямаш никакви доказателства – присмя му се Лукас, продължавайки упорито да се смята за невинен.
- Ще я видим тая работа – подсмихна се едидно Ник и го блъсна грубичко, за да върви по-бързо.
Делегацията спря точно ученическите шкафчета в коридора, водещ до салона.
- Кое е твоето? – попита офицер Уилямс, в отговор на което Лукас само се изплю в краката му.
- Ей онова, там. Номер 3-7-6 – подвикна Гейбриъл в края на тълпата.
- Отваряй – настоя Ник на провинилия се.
- Накарай ме – последва пореданта подигравателна реплика.
Устоявайки на изкушението да му прасне страховит юмрук, Ник извади пистолета си и се прицели в ключалката. Нужен му бе само един изстрел и катинарчето падна. Вратичката на шкафчето зейна, а Ник започна да рови из него. След едноминутно ровене и никакъв резултат в търсенето, Уилямс извади телефона си и скорострелно набра някакъв номер. Миг по-късно процеди в слушалката: „Доведи го!”.
Минута или две по-късно иззад ъгъла на коридора се показа русо и ослепително красиво момиче, водейки куче на каишка. Моника и Рейчъл мигновено познаха приближаващите се и ахнаха в един глас, разпознавайки сестрата и кучето:
- Бела!
- Дерек!
Още щом си чу името, немската овчарка се дръпна рязко от Бела Сандърс и се спусна с радостен лай към Рейчъл, която си бе пробила път през тълпата, заставайки сега най-отпред. Погали домашния си любимец и вдигна поглед към Ник:
- А къде е брат ми?
- Той е в службата, наложи му се да остане, защото пристигна неотложна поръчка и помоли мен да доведа кучето – Бела бе тази, която отговори.
- Хайде, Дерек, души – нареди Ник и изсипа цялото съдържание на шкафчето на Лукас – учебници, спортен екип, чорапи и маратонки. На кучето не му трябваше минута, само няколко секунди бяха нужни, за да излае страховито срещу камарата с учебници. Зъбите му се впиха в един от тях със заглавието „Химия за 10 клас”. Ник побърза да я измъкне от здравата му хватка, защото все пак се водеше като веществено доказателство.
- Ха, химия! – ехидно подметна господин Бекър и се смръщи.
- Браво, добро момче! – Ник похвали кучето, а след това побърза да разкъса учебника. От добре подвързаните му корици изпаднаха пликче с бял прах и блистер с таблетки, очевидно наркотици. – Я виж ти, какво намерихме тук – подигравателно размаха доказателствата пред лицето на Лукас. После ги вдигна високо, за да ги видят добре всички. Нещата обаче не спряха до тук – Дерек продължи да лае настървено срещу спортния екип на Лукас. Бела Сандърс се наведе и вдигна внимателно (и погнусено) черните шорти, подавайки ги на Ник, който пребърка джобовете им. От там извади кутийка с хапчета, различни от онези в блистерчето.
- ТРИ различни вида дрога, Стейтъм, а ако знаеш само какво те чака – не успя да сдържи самодоволната си усмивка.
От ъгъла на коридора се появи нова фигура, този път женска. Оказа се учителката по физическо възпитание – госпожица Девънпорт.
- Господин Стюарт – обърна се новодошлата към заместник-директора. – Всички са събрани в салона и чакат.
Мъжът кимна благодарно и се обърна към групичката с ученици и Ник:
- Хайде, Ник, да ги водим натам.

Полицаят кимна в знак на съгласие и бутна Лукас напред. Всички останали ги последваха, а шушуканията отново се разнесоха.
В салона се бе събрало цялото училище и стотици глави се озъртаха любопитно наляво и надясно. В средата на баскетболното игрище бе застанал самият директор, Мат Стейтъм, заограден от двама полицаи.
Ник влезе пръв, водейки със себе си Лукас, а след тях се редеше целия 10 клас. Още щом видя синът си, закопчан с белезници, директор Мат Стейтъм викна:
- Какво, по дяволите, става тук? Андрю – защо си вързан?
- Съвсем след малко ще разберете, господин директор – увери го Ник и се присъедини към другите двама полицаи, теглейки директорския син след себе си.
Заместник-директорът Стюарт също се присъедини към сформинатата група на пазителите на закона и вдигна ръка да усмири учениците. След като и последните шушукания бяха прекратени, Стюарт заговори:
- Уважаеми учители, ученици и персонал. Очакваме всеки момент господин Адам Корк, кметът на Лос Анджелис, да се появи. Той ще нарпави много важно изявление, касаещо всички присъстващи.
Едва се бе изказал и вратата на училищния салон се отвори, а през нея влезе кметът, облечен в спортен екип. Приближи се до Денис Стюарт и си размениха мрачни погледи, придружени с ръкуване. Последваха и няколко думи, които никой друг не успя да чуе.
- Точен както винаги – усмихна се Стюарт и остави думата на кмета.
- И така – започна Корк без дори да каже „Здравейте”. – Минавам на съществената част, защото бях спешно повикан от тренировката си по тенис, затова ви моля да ме извините.
Никой не даде признак да е бил обиден с нещо, затова мъжът продължи:
- Повикаха ме тук по спешност. Става дума за наистина сериозен проблем, който полицията на Ел Ей от две години се опитва да реши. Проблемът е свързан с директор Мат Стейтъм и сина му – при тези думи директорът понечи да възрази, но полицаите не му позволиха. – Едва на малцина от вас е известна причината да сме тук – може би само на съучениците на Лукас. Нека поясня за онези, които са в неведение – Адам направи кратка пауза и продължи: - Директор Мат Стейтъм беше хванат да употребява наркотици в зоната на училището. Анонимно обаждане беше подадено в полицейския участък за това и веднага бяха взети мерки за проверка. Веднага бе издадена заповед за претърсване на дома на семейство Стейтъм, както и директорския кабинет тук, в Оушънсайд Хай. След претърсването и на двете места полицаите откриха близо 15 килограма хероин и амфетамини в дома на Стейтъм и огромно количество кокаин в училището. След кратко разследване бе установено, че директор Мат Стейтъм не само употребява наркотици, ами и търгува с тях. И не само – синът му също бе хванат в употреба и пласиране сред учениците.
Внезапният вик на Мат Стейтъм накара Ник да извади пистолета си.
- КАКВО ?!! Андрю, от кога продължава това? Но... защо?
- Първо: не ме наричай Андрю. Никой не смее да го прави от години насам – изсъска невероятно злобно момчето. – И второ: от кога на теб ти пука за мен? От няколко години продължава това, за твое сведение – последното го каза колкото да подразни баща си. – Взимах под носа ти от твоята стока, при това без да се усетиш – гласът му се бе увеличил с няколко децибела. – Нито веднъж не ме попита как съм и дали имам нужда от нещо. Нито веднъж не дойде на мачовете ми. Непрекъснато беше зает да си вършиш свръхсекретните сделки с наркотици. Сега ще ти кажа само това: майната ти! Гний в затвора!
Директорът гледаше ужасено – собственият му син се отказваше от него, дори му пожелаваше да гние в затвора.
Всички, събрали се в салона, станаха свидетели на разгигралата се грозна семейна драма и несъмнено до ден два цял Лос Анджелис щеше да научи за случилото се.
Кметът Корк заговори отново преди някой да го е прекъснал:
- Полицай Уилямс, моля Вие и колегите ви да изведете двамата Стейтъм и да ги отведете в участъка. Нататък си знаете какво да правите с тях.
Ник кимна мрачно и поведе Лукас със себе си, а двамата му колеги бутнаха грубо Мат.
- И ги дръжте далеч един от друг – подвикна накрая кметът, а после отново се обърна към множеството, което беше останало като ударено от гръм. – Сега всички тряба да са наясно с няколко нововъведени промени в училището. Директор Мат Стейтъм ще бъде публично уволнен до един час, а синът му – изключен и пратен във военно училище. Постът за доректор е свободен и може да го заеме господин Денис Стюарт, ако пожелае, разбира се.
Мъжът само поклати глава.
- Не, благодаря. Нека някой друг да го заеме, достатъчно опетнен ми се вижда – бе твърдият му отказ.
- Пада Ви се шанс да изчистите името му, колега – намеси се сериозно госпожица Девънпорт. – Откакто работите тук всички са много доволни от работата ви.
- Благодаря, Дана, знам. И се старая максимално. Но не искам поста. Добре ми е и като заместник-директор. Отказвам да го заема.
При тези окончателни думи кметът се намеси:
- Добре тогава, в такъв случай, като заместник-директор имате право да посочите някой, който да го заеме. Можете да кажете тежката си дума.
- Нека въпросът бъде поставен на гласуване, тъй като нямаме време за конкурс – трябва ни директор до няколко дни, а конкурсите за такива постове траят по месец, че и повече. Аз няма да се меся, нито ще участвам в гласуването. Но нека така бъде решена съдбата на поста – бе категоричният му отговор, след което се поклони леко на присъстващите и с бързи крачки напусна салона.
- Е, уважаеми дами и господа, до края на месец май, тоест до два-три дни, гимназия Оушънсайд ще има нов директор, който ще бъде избран с гласуване, както нареди господин Денис Стюарт – обяви кметът. – Кандидатите могат да бъдат само учители, бивши и настоящи, и високопоставени личности в Ел Ей. Благодаря за вниманието, а сега ме извинете – трябва да се връщам на корта.
След тези думи кметът тръгна към изхода на салона.

Да, знам, и други са ми го казвали, но както ти казах - доста от нещата се разкриват по-нататък.
Не, братът НЕ е полицай, а най-добрият му приятел.
А жокерът беше, че главните действия се развиват около Рейчъл и главния злодей, но това излиза наяве по-нататък.

А това с обявяването - ще ти го кажа така, щом засягаш темата: по принцип, да, такива работи се обсъждат на друго място и по друг начин, но главната цел тук е да се предотвратят бъдещи контакти с някой от двамата Стейтъм. Не съм го описвала това и не е доразвито като обща идея, но евентуално по-нататък може да го направя. Както не съм и описала, че малкият отива в поправително (или военно) училище. Но такъв е замисълът.

Мога да пусна още малко...?

Това ми дава една доста добра идея за завършека на историята.
Бях споменала, че не е завършена окончателно, но остава съвсем мъничко. И в края мога да го обясня... подробно и разбираемо.

И аз се затруднявам до известна степен да ти обясня кое как е, а и ако ти дам най-елементарни обяснения от типа на 'става това-това-и-това с този-този-и-този' може и да загубиш интерес за четене по-нататък. Но ако в крайна сметка държиш да разбереш - ще го упомена това в няколко думи.
А братът на Рейчъл работи за бащата на Моника. :))
За родителите им замисълът е, че са загинали при автомобилна катастрофа. А братът е пълнолетен, при това е с 6 години по-голям от момичето и има правото да се грижи за нея като настойник. :))

Аааа, по-нататък ги има. :Д
Сигурно вече ти е писнало от това "по-нататък".
Отношенията между брат и сестра де - по-нататък ги има по-ясно изразени. Щото момичето попада в опасност и по един или друг начин брат й я спасява с малко чужда помощ.

Ще пусна още малко, за да видя какво друго има нужда от редакция.

Давам и номер 4...


- - -

~ Четвърта глава ~

Тайното гласуване.

- Кога ще ми дадеш да покарам BMW-то, Джеф? – нацупи се Рейчъл, докато се качваше в колата за училище.
- Има време, потрай още няколко месеца – засмя се брат й, докато палеше двигателя. Колата потегли с познатото тихо мъркане и бързо отведе Рейч до гимназия Оушънсайд.
Слезе от колата, помаха на брат си за довиждане и тръгна към Гейбриъл и Моника, които я чакаха пред сградата. Тримата влязоха за първия си час – английски език.
Около десет минути след началото на часа, прекъсвайки монолога на госпожа Тори Накълс за скучните правила за правопис, гласът на заместник-директора Денис Стюарт прозвуча от радиото, окачено почти до тавана.
- Моля за внимание всички ученици и учители. Изборите за директор официално приключиха! Имаме и резултатите. Моля всички ученици и учители да се съберат в училищния салон след последния час за запознаване с новия директор, който ще бъде интервюиран на място от кмета Адам Корк. Благодаря за вниманието и приятен час.
Разнесоха се познатите и обичайни развълнувани шушукания, но госпожа Накълс бързо успя да въдвори ред и дисциплина – на нея никой ученик не смееше да й възрази. Без значение, че беше на почти преклонна възраст, учителката бе една от най-строгите в училището.
За цялото училище денят се проточи ужасявщао дълго в очакване на последния час. Навсякъде по коридорите ученици и учители тревожно си шушукаха помежду си, нетърпеливи да узнаят кой е заел директорския пост.
И все пак, последният седми час най-сетне настъпи. 11 клас имаха физическо възпитание, където им се наложи да играят баскетбол.
Класът се раздели на два отбора. Моника и Рейчъл се оказаха в единия, а Гейбриъл – в другия. Въпреки това, и тримата много се забавляваха, докато играеха. Рейчъл със задоволства забеляза, че сега Гейб обръща повече внимание на Моника, отколкото преди. А самата Моника пъкизглеждаше неописуемо щастлива от този факт. За пръв път от много години насам Рейч се почувства истински щастлива, че вижда най-добрите си приятели в тази светлина. Нито за миг дори не й мина мисълта да им завиди. Нито имаше време и нерви, нито желание да се занимава с момчета. За нея всички си бяха еднакви и действаше на глупавия старомоден принцип да чака принца на бял кон, най-подходящия.
След като звънецът най-после удари, класът хукна през глава да се преоблича. Тримата приятели не направиха изключение.
Половин час по-късно цялото училище бе събрано в училищния салон, за да привества новия директор. Учениците си бърбореха оживено, учителите се озъртаха любопитно на ляво и на дясно, а персоналът бе заел странично място, стоейки настрани от цялата еуфория.
Броени минути по-късно в салона влезе и кметът, Адам Корк, заставайки в центъра на баскетболното игрище, с микрофон в ръка. Всички присъстващи притихнаха в очакване.
- Уважаеми присъстващи – започна кметът. – Имам честта да обявя кой ще бъде новият директор на Оушънсайд Хай. Ще започна с крайното класиране и първите пет места. Всички, които си чуят имената, моля да направят няколко крачки напред и да се приближат.
Репликите му бяха последвани от кратки аплодисменти.
- И така... на пето място, със 7 %, се нарежда... Джаксън Рийд, собственик на мола в източната част на града – при повикването си, господин Рийд кимна леко на учениците, покрай които мина, и се приближи до кмета, задрависвайки се с него. – На четвърто място идва госпожа Тори Накълс, дългогодишна учителка по английски език и литература в гимназия Оушънсайд.
Възрастната Тори Накълс пристъпи напред и също се ръкува с кмета, заставайки до Джаксън Рийд.
- Влизаме в челната тройка – съобщи Адам Корк и прочете следващото име в списъка: - Трето място заема госпожица Дана Девънпорт, учителка по физическо възпитание в гимназия Оушънсайд.
С излизането на Девънпорт целият салон избухна в аплодисменти, а тя се приближи грациозно до кмета, ръкувайки се с него и зае мястото си до колежката си Накълс.
- Става напечено, а – подсмихна се Корк и многозначително дръпна вратовръзката си. Направи го, за да придаде излишна театралност на ситуацията. – Моля за внимание. Номер две, със завидните 30 %, заема .... господин Джак Бекър, .... – останалите му думи - преподавател по химия в гимназия Оушънсайд - потънаха в окен от викове, ръкопляскания, възторжени подсвирквания и еуфория. Още щом пристъпи напред да се ръкува с кмета, Джак Бекър бе мигновено заобиколен от целия баскетболен отбор на училището, заедно с мажоретния състав. Баскетболистите не спираха да скандират: „Бекър – президент!”, а мажоретките им припяваха: „И преди, и сега, Бекър е – НА ВЪРХА! И винаги... ще е така!”.
- Моля ви, ученици... – засмя се трогнато химикът, а кметът Корк обяви на микрофона:
- Успокойте страстите моля ви, имаме още едно място за обявяване.
Виковете постепенно намаляха. Кметът приглади списъка си, преглътна веднъж и съобщи:
- И така... на първо място, с убедителните 37 %, заемайки поста на нов директор на Оушънсайд Хай, е... господин Ханк Джакмън, един от най-известните сладкарски босове Щатите.
Отново се разнесоха аплодисменти, но не толкова силни и искрени, каквито бяха за предишните кандидати, особено за Бекър и Девънпорт. Тези сякаш бяха по принуда.
Иззад кмета се показа строен мъж, не повече от метър и осемдесет, с къса черна коса, набола брада и мустаци и черни слънчеви очила. Обявеният за Ханк Джакмън пристъпи напред. Беше облечен в безупречен черен костюм и се ръкува с кмета. Свали очилата си и кратко помаха на присъстващите в салона.
- Но... това е онзи от мола – ахна невярващо Рейчъл.
- И най-голямата конкуренция на баща ми – просъска ядно Моника.


(следва продължение...)

Цитат :

Кой ги е натопил, макар и с неоспорими факти и доказателства?

Доста странен юридически начин на изразяване.

Пак шаш от нищото .Смятам, че любовта на Гейбриъл трябваше да бъде загатната досега. Имаше достатъчно екранно време пича, за да получим тънък намек. Или може би спречкването с Лукас се брои за такова?
Дам, краят на трета глава дойде много добре.
Обяснението какво се случва с приятелите е добре поднесено.
Ех, тоя кмет бре, няма си друга работа за града по интервюта ходи да прави. Много дейна личност ще да е. И това с театралниченето поне на мен не ми допада, това е сериозен пост на сериозна институция, не телевизионна игра.
Харесват ми битовите описания, придават повече атмосфера. Другото положително вече съм го казвал.

Ох, с тоя шаш от нищото. :D
Ще видиш нататъка. ;Д
Да, взимам си забележка за неточностите, които изискват сериозна корекция, но... по-нататък. ;ddddd

За сега са 17, но вероятно ще са... най-много 19. Още една или две МАКСИМУМ.