LightOne's corner

Тука ще приложа моите крехки опити в кратката форма на прозата, а именно разказите.
Прилагам ги по хронологичен ред.
Тематиката е фантастика и фентъзи, така че не очаквайте любовни излияния.

Опит 1

- Стой там! - извика му тя и той се подчини.
Отстрани сигурно изглеждаше смешно каква огромна власт имаше това дребно къдрокосо същество над такъв як исполин като него. Само че на него никак не му бе до смях. На лицето му бе изписан ужас от това, което осъзнаваше. Ситуацията бе следната: намираше се в апартамента си, като неговата обична съпруга седеше с гръб към прозореца на парапета на балкона. А той стоеше на прага на вратата и не смееше да пристъпи напред.
- Хайде, скъпа, слез... слез оттам... Моля те - опита се да я вразуми.
- Знам, че го мога - отвърна му тя с по-спокоен тон.
- Какво да можеш, скъпа ?
- Мога да летя.
Той стисна очи за миг. От този отговор се бе боял. През последните дни жена му бе напълнила главата с разкази за сънищата й. В тях тя можела да лети и му описваше подробно какви чудни места е посетила посредством това й "умение". Обаче сега това не бе сън, а реалността...
- Скъпа, сама знаеш - това е лудост. Никой не може да лети.
- Не е вярно. Аз го мога - настоя си на своето.
- Това е било сън. Само сън... Моля те.
Цялото му тяло се тресеше, обхванато от страх. Но продължаваше да стои на място, защото, въпреки че лицето й не бе обърнато изцяло към него, тя със сигурност го следеше.
- Ти не знаеш. Не си ги виждал. Те са истински.
Паника бе настъпила в душата на исполина - нито смееше да мръдне, нито да проговори. Просто я наблюдаваше как се люлее на парапета и как лъчите на залязващото слънце играеха по чипото й носле.
Входната врата се хлопна. Чу се глас от антрето :
- Мамо? Татко? Прибрах се.
В хола влезе петнадесетгодишен русокос ангел. Дъщеря им застина за миг, за да осъзнае сцената, която вижда. След това с бързи крачки прекоси хола и избута баща си от прага.
- Татко, какво става?
- Майка ти... майка ти просто се люлее, ангелче - треперещият му глас издаваше, че за него тази сцена не е нещо обикновено.
Съпругата му извърна глава към тях. На лицето й видимо се четеше страх, което малко го поуспокои. Жена му нямаше да се осмели да върши глупости пред детето им. Предположението му се оказа вярно, след като видя, че тя започна да вдига краката си, за да ги върне от вътрешната страна на малката им бяла тераса.
- Мамо, не ! - викна дъщеря им. С две крачки тя се озова до майка си, която от своя страна, ридаейки, се притисна в тялото й.
- Спокойно, мамичко. Всичко е наред - успокояваше я тя, галейки косите й. Бащата със задоволство установи колко много е пораснала дъщеря им не само на ръст. Бяха толкова красиви - двете заедно, притиснати една в друга.
Тя я избута от гърдите си, хвана я за раменете и й каза :
- Ти можеш, мамо. Знам го. Можеш.
Изумление и смут се изписа по лицата на родителите й.
Паническият ужас отново се върна с пълна сила у него, когато дъщерята бутна майка си от терасата с думите :
- Лети!
Той заби пръсти в парапета и с разширени очи гледаше как съпругата му пада надолу. Това бяха двадесет етажа, за Бога!
- Лети, мамо! Лети! - продължаваше да крещи русият демон до него.
Но тя не полетя, а продължаваше смъртоносния си път надолу. Той трябваше да направи нещо! Каквото и да е! Напрегна цялата си воля, вперил поглед в бързо падащото тяло на съпругата си. Бяха изминали няколко мига, но за него те бяха равнозначни на векове. Не можеше да си позволи да я загуби.
- Стой там! - изрева той.
Не можеше да разбере добре какво става. Тя бе твърде далече, за да различи нещо повече от фигурата й. Мигновенно тълпа зяпачи се събраха около нея. Около трупа й. Сълзи се стичаха по бузите му. Не се срамуваше да тъжи за изгубената си любов.
- Ти успя, татко. Виж!
Той избърса сълзите и се опита да види какво става двадесет етажа по-надолу. Нищо не можеше да чуе заради звуците на града. Но нещо му направи впечатление. Зяпачите сочеха жена му, но главите им бяха извърнати нагоре, сякаш я гледаха във въздуха.
- Ти успя! Ти успя! - хвърли се да го прегърне и целува дъщеря му.
Все още смутен от случилото се, той обърна внимание на дъщеря си.
- Какво... какво направих?
- Ти я спря със силата на мисълта си - отвърна му тя, сияейки от щастие.
- Но... как?
- Спокойно, татко. И аз го мога.
- Ти?!
- Да, мога да местя предмети само със силата на мисълта си.
- Но... след като можеше, защо ти не спря майка си?
- Потърсих информация по този въпрос и открих, че когато тази дарба е толкова добре развита на моята възраст, по всяка вероятност е предадена по генетичен път. Трябва да съм го наследила от някого от вас. Оставаше само да рабера от кого. Изглежда си ти.
- Затова ли бутна майка си? Заради някакъв шантав експеримент?
- Такава дарба, ако е дълбоко и трайно стаена, можеше да се отприщи само в изключителен случай. Спокойно, татко, ако не беше ти - аз щях да я спра. Ти ме изпревари съвсем с малко.
- И сега какво?
- Затвори очи. И слушай. По-точно ще го усетиш.
Той я послуша. Чакаше. Мислите му препускаха бясно, припомняйки си отново и отново това, което се бе случило току-що. Бе в шок и не можеше да определи ясно чувствата си. Затворил очи, пулсът му започна да отслабва, духът му се успокои, дишаше бавно и дълбоко, усещайки свежестта на студения въздух."Виждаше" как лъчите на залязващото слънце обливаха лицето му. Мислеше си, че знае какво означава щастието. Бе се лъгал. Усещането бе много по-великолепно. Не бе поет и не можеше да го изрази с думи. Но разбираше, че такова щастие настъпва веднъж в живота.
Ако не бе го предупредила, той нямаше да усети лекото помръдване на пода. Отвори очите си и я видя, стиснала парапета, дишайки тежко.
- Много е изморително да го върша сама. Но това доказва колко съм силна.
- Ти винаги си била силна, ангелчето ми - реши да я похвали бащата.
Тя обърна лицето си към него. В очите й се четеше едновременно страхопочитание и силен ентусиазъм от осенилата я току-що идея.
- Ако обединим силите си, татко, ние можем... можем да преместим... - Тук тя се засмя и извика с пълен глас - ВСЕЛЕНАТА!

Опит 2

Сребърен рог се движеше из сенките по улиците на предградието. Опитваше да се спотаява и да се оглежда за преследвачи. Събитията от последния час бяха объркали мислите му. Бе се измъкнал от смъртта на косъм, но също така не бе успял да спаси Пълнолуние от похитителите й. Смяташе, че с идването си на тази планета ще намери улики, които да помогнат в търсенето му. Но не очакваше точно такъв развой на това търсене. Най-накрая бе открил истината за бедствията сполетели алиенсите през последната година, но не и отговор на терзаещия го от месеци въпрос. Много време бе изминало и не знаеше дали Сияние и Зорница са живи, но сега надеждата му се бе възродила, узнавайки кой стои зад отвличането им. Той вдигна ръка и опипа вътрешния джоб на якето си. За първи път от доста време други въпроси бяха заменили болката и страховете му. Не можеше да повярва, че ампулите в джоба му имаха изумителния ефект, които им се приписваше. Дали наистина... Внезапен шум зад него прекъсна размишленията му.

- Кой е там? Покажи се!

Той излезе от скривалището си. Бавно пристъпи в кръга, осветяван от уличната лампа, единственият източник на светлина наоколо.

- Кой си ти? - Младежът изглеждаше нервен.Сините му очи бяха присвити.Не бе висок на ръст, нито силен на телосложение, но опасността идваше от малкия черен пистолет, който бе насочил срещу непознатия.

- Отговори! - настоя русокосият младеж.

Той вдигна бавно дясната си, сбръчкана от старост, ръка и я показа с опакото.Там блестеше масивен златен пръстен, инкрустиран с многоцветен камък.

- Ти! - извика изненадан младежът като се огледа наоколо.Жилищните сгради останаха безмълвни и спящи.Той свали пистолета и го прибра.

- Какво правиш тук? - попита го Сребърен рог.

- Това би трябвало аз да те попитам? - контрира го старецът. - Изчезваш внезапно без да кажеш на никого. Отбягваш всякакъв контакт, когато опитам да се свържа с теб. Преполових половината галактика и те откривам във възможно най-замърсената дупка на петия кръг от Вселената. Какво в името на Черната звезда търсиш на тази забравена от Вселената планета?

- Много добре знаеш каква е целта на търсенето ми. Не биваше да тръгваш след мен. Не биваше да напускаш трона на Ледения дъх. Сега той сигурно е узурпиран от Огнен дъжд.

- Какво?! - сега бе ред на стареца да се изненада.

- Не ти споделих, защото веднага щеше да отхвърлиш подозренията ми. Но сега вече имам доказателства. Открих, че Пълнолуние е била скрита на тази планета, в този град. Проникнах в строго охранявана лаборатория и успях да говоря с нея. Тя потвърди, че Огнен дъжд стои зад всичко.

- Открил си Пълнолуние! Тя е жива!

- Не бързай да се радваш. Тя загина при опита да я изведа оттам. Но важното е, че тя разкри кой стои за разрушението на Вечен камък, отравянето на Светещия град и отвличането на Сияние и Зорница.Огнен дъжд е похитил дъщерите ми. А ти си позволил сега тронът на Ледения дъх да бъде достъпен за завладяване.

- Сигурността на единственото ми дете е по-важна.

- Вярваш ли си, че да ти вярвам и аз? - Сребърен рог бръкна във вътрешността на якето си. - Но сега има нещо по-важно. Открих... Пази се!

Сребърен рог скочи и блъсна баща си в сенките. На мястото, където допреди малко стояха, се бяха появили няколко малки дупки в асфалта. Двамата стояха притиснати, в тясна уличка между две сгради. Единственото, което се виждаше бе осветеният от лампата площад.

- Това е негово дело. Сигурен съм..

- Нека първо разберем кои са ловците ни.

- Смяташ да ги убиеш? Ние сме само двама. Не знаем колко са те. Освен това сме в човешка форма.

- Не оставям никого, който се е опитал да ме убие да се измъкне безнаказано.

Той заопипва стената до себе си.

- Ще се качим на покрива.

- Мислиш ли, че можем да се качим по стената?

- Смятам, че въпреки ограниченията на човешкото тяло, ще можем.

- Почакай. Вземи и изпий това.

Синът му подаде малка ампула, пълна с течност, чийто цвят не можеше да различи в тъмното.

- Какво е това?

- Открих го докато се измъквах от лабораторията. Успях да взема само две.Вярвай ми - изпий го.

Той счупи стъклото и го изпи на един дъх. Нямаше вкус. Не почувства нищо.

- Вероятно не действа веднага - предположи Сребърен рог.

Двамата се долепиха до стената и започнаха да се катерят, хващайки се за первазите, внимавайки да не вдигат шум. Скоро те достигнаха покрива и снишавайки се, стигнаха до ръба. Огледаха улицата, която продължаваше да е безмълвна. Шум на метал привлече вниманието им. Оказа се биещи се котки. Двамата се оттеглиха и се скриха зад редица от комини.

- Няма да ги открием така - каза Сребърен рог.

- Затова ще привлечем вниманието им.

Той изкара малка тежка кесия. Развърза я и взе шепа прах, която изсипа на земята. Прахът започна да се увива като спирала и постепенно придоби човекоподобна форма. На светлината на луната той можеше да различи сребристите си коси и бръчките на лицето си. Знаеше си, че трябваше да си избере друго тяло. Мразеше, когато нещо му напомняше, че е много възрастен.

- Искам да слезеш долу и да разкриеш скривалищата на ловците ни.

Двойникът му само поклати глава и се изпари във въздуха.

Той се обърна към сина си.

- Време е да разберем истината.



Двамата, лазейки, си подадоха главите си над ръба, за да видят дали ще щракне капана.

- Сега! - тихо нареди старецът

Под светлината на уличната лампа пристъпи неговият двойник в човешка форма. Веднага от три различни позиции започнаха да го обстрелват. По тялото му се появяваха дупки, като почти веднага прахта възстановяваше „плътта". Един по един оръжията на ловците им замлъкнаха. Огледалният двойник се изпари във въздуха.

Сребърен рог се изправи и прибра пистолета, с който бе отстранил нападателите.

- Казах ти, това е работа на Огнен дъжд. Тронът на Ледения дъх е в опасност без твоето присъствие там.

- Първо да намерим телата.

- Никой никъде няма да ходи.

Той се обърна и видя силуета на стройна човешка женска фигура с дълги къдрици. Тя бе насочила два пистолета към тях.

- Така... Слънчев вятър и Сребърен рог. Императорът и неговият наследник. Винаги съм си мечтал да ви очистя и двамата едновременно - злорадстваше тя.

На покрива се качиха още три мъжки фигури, които застанаха зад нея.

- Мислехте си, че можете да ни надхитрите чрез огледалния прах. Но Звездните не са толкова глупави, колкото си мислете.

- Това са Звездни?! Всички тях лично изтребих преди години.

- Очевидно не си.

- Всичко, което синът ми каза, е било истина.

- Е, преди смъртта си сте заслужили да узнаете кой ви причини тези беди. Изпитвах безмерно удоволствие да видя как се гърчите от безсилие, не отричам.

- Защо?

- Причината е известна, откакто свят светува - заради трона.

- Мога да те разбера, но не мога да ти простя предателството ти, съюзявайки се с враговете ни. Когато разберат как сме загинали, жреците няма да позволят да управляваш алиенсите.

- Затова ще убия и тях както вас. Сбогом.



Огнен дъжд натисна спусъците. Удоволствието от това да убие последните членове на императорското семейство, бе наистина безмерно. Сега пътят към трона на Ледения дъх бе открит. Припомни си кога за последен път се почувства така - когато майка му съобщи, че тя е извънбрачна дъщеря на стария император, което го правеше наследник на трона. Но естествено Слънчев вятър нямаше да отстъпи, за което Огнен дъжд бе измислил перфектен план за отстраняването на управляващата фамилия. Бе извършил злодеянията си, за да ги уязви.Единствено съжаляваше, че трябваше да отстрани сестра си Пълнолуние, която се бе противопоставила на амбициите му. Той бе готов на всичко, за да постигне целта си - дори издири враговете си - оцелели Звездни след масовият им погром от императора. Те преглътнаха факта, че е алиенс и приеха съюза заради желанието си да отмъстят на Слънчев вятър. После щеше да мисли как да се разправи с тях - сега трябваше да се наслади на победата си.

В опиянението си той късно осъзна, че куршумите уцелваха жертвите си, но не им причиняваха вреда. Дупките се затваряха от прахта. Изпразни пълнителите си, но те все още стояха прави. Чу тънък писък зад себе си. Обърна се и видя, че на покрива имаше още някого. Две високи хуманоподобни форми на живот застанаха пред тях. Едната половина на телата им отразяваше лунната светлина, а другата половина се сливаше с катранения мрак. Ръцете и краката им бяха издължени. Очите им бяха големи, колкото ябълки и блестяха в искрящо зелено.

Слънчев вятър вдигна ръката си и стисна трите си пръста в юмрук. Тънките писъци на гърчещите се Звездни предизвикаха кръвоизлив в ушите на Огнен дъжд. Трите тела се сгънаха на топка и след това се пръснаха, заливайки покрива с части от телата си.

- Свърши се с тези изчадия на Вселената - рече Слънчев вятър.

- Как? - успя само да промълви Огнен дъжд.

- Чрез огледалния прах, разбира се - Слънчев вятър вдигна малка празна торбичка. - Изхабих го целия, но си струваше.

Човешките им форми се стопиха във въздуха.

- Не, той иска да узнае друго - поправи го Сребърен рог. - Как оцеляваме във формата на алиенс.

- Аз също искам да знам.

- Докато се опитвах да избягам от лабораторията, в която Огнен дъжд бе заточил сестра си Пълнолуние, се скрих в една малка стаичка. Там открих партида ампули, чието описание бе, че чрез тази течност ние можем да сме в истинската си форма на живот, незасегнати от радиацията и замърсения въздух. Успях да взема две ампули от тази безценна течност преди да ме открият.

- Трябва все пак да те похваля, Огнен дъжд - Слънчев вятър любопитно оглеждаше ръката си - Действието му изглежда е ефикасно. Това, че процесът започва бавно и е краткотраен, може да се подобри при следващи опити.

- Какво ще правите с мен?

- Несъмнено заслужаваш да те убия заради злото, което причини на сънародниците си. Но преди това ще те върнем в Тронната зала, за да се разкрие на всички кой е стоял зад ужасните беди, които сполетяха алиенсите - обясни му императорът. - Ще разкриеш как успя да ни заблуждаваш толкова дълго и накрая ще заповядам мъчителна смърт.

- Обаче първо от всичко искам да узная едно нещо - Престолонаследникът се приближи близо до Огнен дъжд и се наведе. - Къде са децата ми?

Чак сега вълни на паника разтресоха тялото на Огнен дъжд.


Силен оглушителен рев от неописуема скръб събуди заспалата улица. Уличната лампа осветяваше обезобразен женски труп, който току-що се бе размазал върху асфалта, падайки от покрива на близката сграда.

Опит 3

Свободен. Най-после съзнанието му се изясни. Вече можеше сам да контролира думите си. Жаркото слънце изгаряше кожата му. Раните му го сърбяха жестоко. Опита се да не мисли за тях... Опита се да не показва колко много болка изпитваше насиненото му тяло. Ръцете му бяха вързани. Дишаше тежко, погледът му бе замъглен. Тълпата около него го замеряше с зеленчуци и камъни и го обиждаше:

- Демонско изчадие! Богохулник! Ще гориш вечно на кладата!

Последното, това той го знаеше. Бе вързан за самотна монолитна скала насред полето, недалеч от града, а в краката му трупаха сухи клони. Кладата на боговете - място, на което изгаряха виновниците, извършили тежки престъпления. Единственото, което спираше разярената тълпа да не го разкъса още сега, бяха войниците около него.

- Тишина! - провикна се главният жрец.

Тълпата покорно замълча. Жрецът, облечен в копринена бяла роба с две сини линии, минаващи през гърдите му, пристъпи напред.

- Хераклей от Талмуда, отричаш ли се от своите богохулни слова? Признаваш ли, че съществуват богове, че тяхната сила е всемогъща и че направляват съдбините на света и човечеството? Отречи се и Бахаран - богът на боговете, ще пощади живота ти.

- Не съществуват богове! - отказа да спаси живота си Хераклей.

Тълпата изригна отново, засипвайки го с ругатни и заплахи.

- Изгорете богохулника! - нареди жрецът.Един от войниците, който носеше запалена факла се наведе и подпали клоните.

В предсмъртните си мигове Хераклей не се уплаши.Вместо това започна да вика, колкото му стигаха силите:

- Няма богове!Няма богове!

Пламъците обгърнаха нозете му. Димът бе толкова гъст, че не можеше да вижда нищо около себе си. И все пак не чувстваше болка. Нима смъртта бе толкова безболезнена? Непрогледният дим се бе разстлал на метри от кладата.

- Защо?

Пред него застана як и висок мъж. Главата му бе биволска. Бахаран - богът на боговете, в цялото си величие и мощ. До него стоеше червенокосата му съпруга Незеида - богинята на правосъдието. И двамата носеха роби от бяла полупрозрачна материя.

- Защо ме отричаш, Хераклей? - попита го отново Бахаран. - Ти, единственият смъртен пирувал с боговете.

- Какво сме ти причинили ние, боговете, на теб, получил повече от всеки друг смъртен.Толкова ли те е голяма злобата затова, че Любов отказа да бъдеш повече неин любовник? - попита го на свой ред Незеида.

- Мислиш си, че си всемогъщ Бахаран, но не си.

- Не се подигравай с моето милосърдие, Хераклей. Мога да те пържа на кладата с години. Аз те имах за свой собствен син. Само това ме възпира да продължа наказанието ти.

- Бог си, но не знаеш всичко.

- Какво знаеш ти, което аз да не знам? Хората не могат да крият тайни от мен.

- Ние да, но боговете са запушили очите и ушите ти. Господството ти е в опасност. Децата ти: Любов, Огън и Кръв подготвят преврат. Узнах плановете им и затова решиха да ме накажат по този мъчителен начин. Вселиха демон в мен, който ме принуждаваше да изричам скверните слова. Напусна ме преди да ме отнесат на кладата.

- Какви глупости говориш? - смръщи вежди Бахаран.

- Защо не се спаси сега, след като демонът не ти е пречил? - попита Незеида.

- Защото няма за какво да живея повече, богиньо. Любовта към дъщеря ти бе всичко за мен. Смъртта ще бъде избавление.

- Бахаран, защо пречиш? - от сенките на дима излезе Смърт, облечен в черна роба, закрил лицето си с качулка.

- Аз съм Бахаран, богът на боговете и никой не може да направлява действията ми!

- Бахаран! - скастри го Незеида.

- Прости ми, братко - побърза да се извини богът. - Но съм изнервен. Хераклей от Талмуда ми разказа, че децата ми подготвят преврат.

- Нима трябваше смъртен да ти посочи истината? Отдавна се мъча да ти покажа какво вършат, но ти не ме слушаше.

- Това трябва да спре веднага!

- И само ти можеш да спреш това безумие, съпруже.

- Трябва да използваш отново меча на Хаоса - предложи богът на смъртта.

- Не!Каквото и да става, не бива богове да убиват богове.Това може да доведе до разрушението на света.

- Смяташ да ги оставиш безнаказани?

- Не ги създадох, за да ги убия с тези две ръце.

- Може да са твои деца, но те искат да разрушат Реда.

- Може би има начин да ги накажеш, без да цапаш ръцете си, съпруже. - Незеида оглеждаше преценяващо Хераклей. Той не знаеше дали усмивката на богинята трябва да го радва. Отново щеше да стане играчка на боговете.



Димът се разпръсна. Тълпата ахна, когато видя, че кладата бе изгаснала, а Хераклей - жив и здрав. Той заразтрива китките си и пристъпи встрани от изгорелите клони.

- Демон!Това е дело на демон. Войници, убийте го! - нареди жрецът.

- Не!

От тълпата излезе чернокоса девойка. Носеше превръзка на очите си. Далия - пророчицата на Незеида, най-уважаваната от всички живи пророци

- Не го докосвайте. Той е под личната закрила на боговете.Бахаран - богът на боговете го обяви за свой син.Който го докосне ще загине на място.

- Тогава лично ще го направя - закани се жрецът.

- Смееш да противоречиш на Бахаран?

Жрецът, смаян от дързостта си, се обърна и побягна.

Тъмни облаци закриха слънцето.В настъпилия полумрак сноп силна светлина изпратена от небесата, заслепи тълпата и огря кладата.След миг облаците се разпръснаха.Тълпата ахна за пореден път. В сухите клони бе забит меч.Хераклей посегна и го вдигна.На златната ръкохватка бяха инкрустирани увиващи се змии с малки рубини за очи.Мечът на Хаоса - изкован от боговете за Великата победа над Повелителя на демоните.

- И сега какво?Готов ли си да го използваш, Хераклей? - попита го до болка познат глас.Пред него бе ослепително красивата, синеоката богиня на любовта.Носеше ефирна розова рокля, венче от цветя красяха русите й къдрици.До нея стояха братята й - рижият и буен Огън, червенокосият и възпълен Кръв.

- Ти ли ще бъдеш нашето наказание? - присмя се богът на огъня.

- Казах ти, сестро, че трябваше да го убием тогава, а не да се лигавим - каза богът на кръвта.

- Това вече няма значение - отвърна Любов и заговори на Хераклей. - Разбираш ли какво направи като предупреди баща ни? Заварихме затворени за нас шестокрилите порти на небесата, които се разтвориха за теб и те дариха с легендарния меч на Хаоса. Обрече се на смърт.

- Аз бях мъртъв, но животът ми бе пощаден, за да ви накажа.Ще ми платите за това, че се опитахте да ме убиете.

Тълпата и войниците се изплашиха, развикаха се и започнаха да бягат панически, напускайки кладата. Хераклей осъзна, че боговете се бяха разкрили само на него и думите, които изрече, бяха приети от тълпата като заплаха за тях. Единствено пророчицата не помръдна от мястото си.

- Защо се опитахте да се възпротивите на родителите си?

- Глупак! Ти нищо не разбираш. Не трябваше да се бъркаш в работата на боговете.

- Защо не ми обясни вместо да ме убиеш? Аз те обичам!

Любов се приближи до него. Усмихна му се, както само тя можеше да го направи и се опита да го целуне.

- Твоите трикове не вършат вече работа - избута я той встрани.

Междувременно Огън беше извадил тризъбеца си, а брат му - боздуган.

- Стига вече игрички и празни приказки - каза Огън.

- Време е за кръв - съгласи се Кръв.

Хераклей вдигна меча на Хаоса, за да посрещне атаката им. Яростта от подлостта на любимата се вля в меча сякаш удвоявайки митичните му сили. Изби тризъбеца и разсече на две боздугана. След което отсече дясната ръка на Огън и разсече корема на Кръв. С още две движения главите се отделиха от тялото. Изцъклените от изненада погледи говореха красноречиво. Любов извика, извади кинжал и замахна да рани Хераклей. Той хвана ръката й, а с другата заби меча в тялото й. Тя се отпусна върху него. Кръв започна да излиза от устата й. Със сетни сили тя прошепна:

- Целуни ме.

Дори в смъртта си тя изглеждаше още по-красива. Хераклей не издържа на изкушението и я целуна по обагрените в кървавочервено устни. Това бе последното нещо, което направи.



Любов отблъсна трупа от себе си. Мечът издрънча на земята. Тя избърса с ръка кръвта по устните си. Не обичаше кръвта, колкото братята си, но „нежното" убийство с целувка й достави удоволствие.Извади цвете от венеца в косите й. Скъса тънкото стъбло надве и сокът намаза на раната, която зарасна, оставяйки малък белег. Богинята смръщи лицето си и белегът изчезна. Изпитите живителни сили на Хераклей я бяха спасили. Тя се обърна към трупа и му се присмя:

- Глупак си бе и глупак си остана! Нима забрави? Любовта винаги побеждава.

След това вдигна глава към небето и извика с всичка сила:

- Страхливец! Няма да ти простя! Ще отмъстя за смъртта на братята си!

Шок и болка замени яростта й, когато мечът на Хаоса прониза сърцето й.Богинята се срина в прахта и повече не се вдигна. Зад нея стоеше Далия, видимо изморена от усилието да вдигне тежкия меч.

- Правосъдие - въздадено - каза тя.

Ясното небе се озари от мълния, която подпали недоизгорялата клада.

Това е моята най-най-най-най-най-най-най любима тема... Човек, ти стана един от най-любимите ми писатели. xD Засега прочетох само първото ти произведение. В момента започвам и другите.. Наистина бях права, че се очертаваш добър автор.. Къртиш! xD

Много са интересни, на един дъх прочетох първия! Браво!

Благодаря за добрите отзиви.

Реших да дигна тази темичка от прахта, след като моя милост й хрумна да си припомни славните времена преди цели три години, когато беше в амплоата на славен блогър.
Представям следните три поста. Тези три поста са ми любими, защото бяха оценени не само от мен. но и бяха избрани на началната страница на системата като избрани блогове.
Особено се гордея с първия си пост "Тате, тате, прочети ми фентъзи за лека нощ.". Това ми бе първото нещо написано на блога и останах огромно изненадан, когато две самостоятелни системи една от друга, го поставиха на първо място за избран пост. И в най-смелите си надежди не вярвах, че мога да направя фурор още с дебюта си.

"Тате, тате, прочети ми фентъзи за лека нощ."

Е, как да реaгираме при това определено необичайно желание.
Първо, какво е фентъзи?
Мнозина първосигнално го считат за поредната приказка, само че е "нещо по-така", нещо което се чете с години.Пред тях равностойни са им само скандинавските саги.Но тук говорим за фентъзито като приспивен жанр.Точно като приспивна приказка се развива действието в значителна част от фентъзи-логиите.Всеки начинаещ няма начин да не се впечатли от тухлите четворки, привличащи погледа на лавицата.Всички известни фентъзи книги се състоят от комплект тухли(някои достигащи умопомрачителната цифра - 12), но за да ги има, значи че има и публика, която да ги търси.Наистина не може да се отрече, че те са занимателна литература.Но като всяка литература, вече под път и над път се говори колко клиширан става жанрът(е, има спорове дали е жанр изобщо, но това е друга тема). Почти навсякъде ще срещнете типичният селянин, който всъщност е изгубен наследник на кралски трон.Той бива "подбутван" от стар магьосник да излезе от схлупената си колиба и да поеме път към приключения, които никой с разум в главата си не би се набутал.Но нашият нали си е селянин - винаги има вяра в доброто и безмерна вярност към дразнещо потайния маг.Злодеите от своя страна са впечатляващо отблъскващи,... но отчайващо безсилни пред всемогъщият селянин.Грижливо обмислените им планове за унищожение за света винаги се обръщат срещу тях самите.Уж били супер изобретателни в злостта си, пък все забравят нещо дребно, което накрая им обръща колата.
Та фентъзито си е чиста приказка, въплъщавайки всички възможни лозунги за това колко могъщи са доброто, любовта, приятелството и прочие, и прочие...Нищо лошо в това да възпитаваш детето си на добродетели, но вече ще бъде прекалено, ако детето ви се изцепи с горецитираното желание.Първо, няма как да прочетеш цялата тухла за една нощ, та ще трябва всяка нощ да четеш поредния епизод на поредната "мексиканска(фентъзи де)" сапунка от около 1000 епизода и вече ти е щръкнала косата от ужас.Затова за да бъде и на теб интересно се заинтересувай какво все пак става за "ядване".Заклетите фенове веднага ще посочат десетки автори и десетки творби.Аз лично се спрях на Властелинът на пръстените(банално, но все пак задължително), Колелото на Времетото( внимание, ако наистина много ви хареса тогава се опитайте да смелите книгите от 3-та част нататък), Хрониките на Амбър и Хари Потър(все още е на мода).
Един съвет ако не искате да изкарате безсънна нощ имайте твърдост да не осъмнете с "Окото на Света"(1 част от Колелото на Времето)( знам, че ще ви е неимоверно трудно, но бъдете инат - утре сте на работа все пак).
Ако пък искате малчугана да заспи на 10-тата минута, то доверете се на някоя от последните части на КНВ - ефектът е гарантиран.

Пост номер 2
Сбогом Олимпиада!Сбогом на най-голямото световно шоу на годината!Видяхме неща, които на никоя предишна олимпиада не сме виждали.И едва ли ще видим и след 50 години.Извънземни като Болт и Фелпс показаха, че спорта има още да се развива.Всеки ден ставаше нещо изключително и поддържаше огъня на олимпиадата.Бейжинг бе едно великолепно място.Този град ще остане в историята на олимпийските игри със своята организация и хъс за успех.Излишно е да коментирам откога китайците са се готвили за този триумф на спортистите си.Те си заслужиха медалите.
Разбира се едва ли някой е очаквал, че това ще е перфектната олимпиада и няма да се размине без скандали.Скандали имаше много и за г-н Рох и за нас.За нашите глупости всичко е изписано, а все пак истината не е известна и навярно няма и да бъде.
Къде сме ние?Ами..на 41 място, сред компанията на Зимбабве, Азербайджан и Индонезия.Но зад нас са Швеция и Гърция - държави в които спортът се намира на по-високо равнище от българското,От мисълта за българския спорт направо ме заболява корема(б.а. - 5 минути по-късно болките в корема се оказаха заради друга причина (WC), но това е друга тема ).Спортът ни е бил в разцвет - днес не е.Но какъв е бил този разцвет, да не му се невиди, дето толкова го разправят.След бърза проверка се оказа, че България четири пъти е била в десетката на нациите по медали(веднъж дори 3-ти,но това едва ли се брои, все пак става въпрос за бойкота от '80).Но оттогава потоп.И все пак това класиране ме радва, защото не може с такова положение на спорта да драпаме сред шампионите, но не би.Имахме надежди за цели 5-6 световни шампоиона!Егаси самочувствието!В крайна сметка българите бяха достойни, ама повече от достойни, въпреки че записваха само резултати за престиж, то все пак само това си можем в момента.Единственото ми разочарование поне за мен са волейболистите - те щяха да се разправят със Сащ, Италия, Русия и т.н. без проблем.Но проблеми имаше и само щяха...И пак въпреки проблемите бяха един отбор, една мечта.Но това не е достатъчно в днешно време.
Всички питат "какво да се направи?".Ами всъщност нищо.Нищо не може да се направи за спорта. Спортът ще бъде една от болните ни теми и скоро време няма да се измъкне оттам.Аз не търся отговори, защото знам че такива няма - не търся разрешение на проблемите, защото такова просто няма.
И американците се смятат за големите губещи на тази олимпиада след фурора на китайците.Наистина как да не ги съжалиш, за "краха" от първото място.(Тогава защо изобщо се оплакваме?(Ами 'аде!?))
След 4 години ли?След 4 години пак ще бъдем с 1 златен медал(надявам се) и оттам нататък каквото дойде.Тогава уж ще има ново правителство, но то толкова ще е затънало в бакиите на предишното, че спорта пак ще е на опашката.
До след четири години, когато отново ще се молим и ще палим свещи за чудесата, които вършеха българите на тази олимиада.
Сбогом Олимпиада!
Здравей Лондон!

Пост номер 3
Фентъзито - любима книга на българите

Знаете за новата инициатива на БНТ „Голямото четене”.Е, та за него ми е думата.Не, чакайте, няма да се опитвам да ви убеждавам какво да четете.Този пост ще се занимае с един феномен – фентъзито.Броейки фентъзитата, избрани от англичаните в техния топ100 аз отбелязах цели 15 произведения.(6 автора).Нищо странно на пръв поглед. Фентъзитата са на мода.

Замислих се как ли ще изглежда българският топ100 по отношение на фентъзитата. Според ме цифрата ще е най-малкото двойна спрямо англичаните.Първо, младежта ще има голямо предимство пред останалото население в гласуването.Второ, 80% от младежите и децата ще гласуват за своите любими „модерни приказки”.Второ, изказаха се опасения относно възможността една книга да получи голяма част от гласовете си от една организирано „лоби”.Тези опасения всъщност се отнасят единствено и изключително само за фентъзитата.Тъй като всеки фентъзи фен иска да изтика своята „библия” по-напред и видете ли, че тя е любима на българите(под общ знаменател) (което изобщо няма да е вярно.)Убеден съм че ще има много такива организирани групички, които денонщно гласуват.Няма да се учудя ако в топ 10 са класирани само фентъзита.Заради тази „масовост” остналите книги просто нямат шанс.Така че претенциите на класацията да покаже обективно вкусът на българите ще бъде леко опорочен.Това е класация за любимите книги на българите, а не за любимото фентъзи, за Бога! Всички „жизненоважни” дилеми дали ще изберем българска книга на 1-во място, дали в предни позиции ще има съвременен автор - са на заден план.
Въпросът на въпросите е кое е най-четеното фентъзи?

За едно в тази класация поне спор няма – 100% в топ10 е „Властелинът на пръстените”. (проста справка с останалите три формата.В Англия- 1во място, Германия – 1во място, Унгария 3-то(по-точно пак е 1-во, другите са унгарци) ).По-важното е дали и ние ще последваме традицията.Или все пак има и друго по-силно „лоби”.Единственият реален що-годе претендент (за лоби де) е Хари Потър.Но просто само мисълта, че Потър може да бъде най-четената книга за българите си е смешна, най-малкото невярна.

Така че „истинските” книги ще бъдат търсени по-назад в класацията.

Пък дано вземат, че ме оборят(или най-вероятно БНТ- то за пореден път ще изопачи вота).

Не ви призовавам да гласувате - просто вече други са го направили вместо вас.

Благодаря!
И да, оказа се че имало още. Останал е един разказ непубликуван. Така че ето подаръче за коментара ти.

ОПИТ 4

Светлините пред очите му изгаснаха. Погледът му бе замъглен, колкото и пъти да се телепортираше, все още не можеше да отстрани този проблем. Постепенно картината пред очите му се избистри. Намираше се в детска стая, боядисана в синьо с най-разноцветни дракони. Имаше малко легло, където спеше бебе, което нямаше още навършена година. Той не се съмняваше, че бе изпратен в правилното време, но все пак бе длъжен да се увери в това. Провери информацията във визьора си - 01:00 28 февруари 2009г. ул. Кокиче 25 бл.20 ап.21. Телепортирането бе преминало успешно. Целта му се намираше в този апартамент. Бебето се размърда и се събуди. Очите им се срещнаха. Личицето му се сгърчи и то се разплака. Той не го винеше – видът му основателно можеше да уплаши когото и да е. Но с плачът му възникваше непредвиден проблем. Той трябваше да го спре, но не бе обучаван в тази област. Да го ликвидира – това му бе абсолютно забранено. Направи единственият му известен начин да успокои бебе – взе го в ръце и започна да го люлее като пистолетът се опираше в главичката му. Бебето се успокои и притихна. Малките му ококорени очи го изследваха. Когато бе помислил, че опасността е преминала, внезапно вратата се отвори. Той не успя да реагира, защото не искаше грубо да хвърли бебето обратно в леглото. В стаята влезе млада жена навярно майката на бебето.Тя включи осветлението. Русите й коси се спускаха по бялата й нощница. Сините й очи бяха разширени от уплаха.
- Не прави нищо на детето ми – помоли го тя с тих треперещ глас.
Той разпозна този глас. Разпозна жената, въпреки че тя трябваше да е поне с 10 години по-млада, откакто я помнеше. Пред него стоеше собствената му майка. От години, дори и в много по-напечени ситуации той не бе губил самообладание. Сега маската на хладнокръвието, калена в стотици критични ситуации се бе счупила за един миг.
- Какво искаш? Кой си ти? – Той само я гледаше като отдавна забравен сън. – Как накара бебето ми да се успокои? Нарани ли го?
Той продължаваше да мълчи, но сведе очи от майка си към малкото човече в ръцете си. То, от своя страна, му се усмихна. Той осъзна друго потресаващо откритие – държеше в ръце своето минало. Бебето инстинктивно бе усетило, че то не би могло да е в опасност в неговите ръце. Как би навредил на собственото си тяло?
- Дръпни се от вратата, Мария – зад майка му бе застанал мъж не повече от 25-годишен.
В ръцете си държеше пистолет, който бе насочил срещу него. Майка му се отдръпна и застана от другата страна на леглото. Той знаеше кой е този мъж. Неговата цел.
- Остави синът ми в леглото. Бавно.
Синът му. Нима това бе баща му. Човекът за когото цял живот бе мечтал да срещне. Той все пак постави бебето обратно на мястото му, като майка му веднага го взе в прегръдките си.
- Свали бавно оръжието на земята – нареди баща му – свали и шлема си, да видя лицето ти.
Той покорно извърши всичко, все още опитвайки се да осмисли ситуацията. Не можеше да повярва, че бе изпратен да ликвидира собствения си баща. Никой не го бе предупредил за това. Очакваха от него безпрекословно да изпълни задачата си. Способен ли бе на това в момента ?
- Кой си ти?
- Аз съм агент Стражев – излъга той.
- За кого работиш? – баща му продължаваше да държи пистолета насочен в гърдите му.
Най-накрая той събра разбитите късове самообладание и състави бърз план за действие. Ръката на баща му трепереше нестабилно. Явно не бе използвал често оръжието. Стаята бе малка и ако действаше бързо...За един миг той изтръгна пистолета от ръцете на баща си и го повали на пода преди изобщо да може да реагира. Опря дулото в тила му и натисна спусъка. Майка му започна да крещи, а бебето да плаче. Тя го нападна, но той я блъсна на земята. Стана, взе оръжието си и шлема и излезе от стаята. Затвори вратата и стисна здраво дръжката й. След миг майка му се опита да я отвори. Като не успя, започна да блъска по нея.
- Нее! Нее! Убиец! Ще те намеря! Ще те намеря и убия! Заклевам се! Ще си платиш!
Плачът на бебето се опитваше да я заглуши. Той не можеше да издържи повече истеричните писъци. Бръкна с пръст в устата си. Натисна малкия чип, вграден в небцето му. Светлините запълниха очите му. Писъците спряха. Мисията бе изпълнена.

Той влезе бесен в командната зала.
- Агент Радев. Отново перфектно изпълнена задача – посрещна го генерал Кралев.
- Защо не ми казахте?! - едва сдържаше спокойия си тон.
- Какво да ти кажем? – попита го една от Висшите. Органът, който водеше тайната организация. Той не можеше да види лицата им, скрити в другата част на залата, погълната в пълен мрак
- Това бе баща ми и Вие ме пратихте да го ликвидирам.
- Нима това щеще да промени задачата ти? Ако го бяхме направили – рискувахме да се провали мисията.
- Точно обратното. Рискувахте да я провалите именно като не ми го съобщихте.
- Такава информация не би трябвало да те интересува – обади се старчески дрезгав глас от тъмнината. – Ти трябва да изпълняваш поставените задачи без да замесваш собствените си чувства. Нужно ли бе това да го казвам на най-добрия ни агент?
- Не. Няма нужда. Изпълнявам точно каквото ми заповядате. Простете моето избухване.
- Оттеглете се. Прекъснахте важно заседание. Само отлично свършената работа ни въздържа да ви накажем за вашето нахлуване.
- Слушам.
Радев излезе, но гневът му бушуваше. Искаше обяснения, но Висшите нямаше да му ги дадат. Все пак се опита да се успокои – гневът можеше да му струва скъпо.

Затвори вратата на стаята си с трясък. Не можеше още да се успокои. Това не бе характерно за него. Тридесет години усилен труд и желязното му хладнокръвие му бе хвърлено на вятъра. Стаята му бе малка - с едно легло, маса и компютър. Нищо не показваше, че я обитаваше един от най-добрите агенти на Тайната организация за превантивни мерки. Той отиде до мивката и наплиска лицето си. Прокара мократа си ръка през черната си гъста коса. След това избърса продълговатото си лице. Но не можеше да забрави лицето на майка си. Образ, който той никога не бе виждал. В спомените му тя бе красива, но виждайки я с десет години по-млада, му се струваше още по-изумително красива. Днес се бе сбъднал най-големият му блян. Бе отново видял своята майка и най-накрая своя баща. Но това бе постигнато на висока цена. На ужасна цена. Радев се вглеждаше в лицето на човека, когото бе разрушил живота му. Човекът отнел бащата от живота му.
Вратата се отвори и в стаята влезе генерал Кралев. Генералът бе нисък, с дълги побелели мустаци.
- Как се чувстваш агент Радев?
- Как мога да се чувствам след като убих собствения си баща? – отвърна хладно и сдържано Радев.
- Разбирам те, но знаеш, че изпълнявайки мисиите, ти трябва да оставяш всяко чувство на заден план.
- И го правех перфектно. Иначе как досега щях да съм сред най-добрите? Но моят баща. Защо моят баща? Защо никой не ми е казал за него досега.
- Много добре знаеш защо.
- Васил Радев. Българин. Учен, политик, президент на Република България. Създател на партия „Българска слава”, която поема управлението на странта. Създател на Империята, която управлява света и срещу чиято тирания и злини се борим. Като учен изобретява неутронните бластери, които му помагат в безумния план за разширение на България. Този план води до началото на Световната война, като с помощта на модерните оръжия унищожава половината човечество и земна твърд. Човекът, заради когото Организацията за превантивни мерки е създадена. Виждаш ли? Наизустил съм го като всеки друг.
- Ти направи добро на света, Радо. Ликвидира го във време преди изобщо да му е хрумнало безумния му план.
- Мой менторе, аз го осъзнавам. Въпреки това не ми помага. Защо никой не ми е споменавал кой е моят баща? Знаели сте през цялото време.
- Не трябваше да го научаваш по този начин. Но какво щеше да промени това? Ако не ти, някой друг щеше да го направи. А ако ти бе отказал, това означаваше твоята смърт.
- Винаги през целия си съзнателен живот най-горещото ми желание бе да намеря и убия двамата неизвестни, които разрушиха живота ми. А сега знам, че единият съм бил самият аз. Аз съм виновен за положението, в което се намирам. Аз съм виновен да нямам баща.
- Не си виновен ти. Изпълняваше заповед.
- Може би не трябваше да я изпълнявам.
Радев поиска да си върне думите назад, но бе твърде късно. Генералът го гледаше, но лицето му не издаде какво бе чул.
- Тридесет години аз те наблюдавах как израстваше. Взех те под опеката си и те обучавах, за да стигнеш най-високото място, където си сега. Дълги години двамата заедно се борихме за това да преодолееш кошмарите от детството си. Нима сега отново ще позволиш да разрушават живота ти. Стегни се. Ако искаш да изпълниш следващата си задача, която ти възложиха Висшите.
- Да, мой менторе.
- Почини си. Всичко е към своя край. Може би ни остана само още една последна мисия, за да забием смъртоносен куршум на Империята.
Кралев излезе, а Радев продължи да се взира в лицето си – лице на убиец. Кошмарите. Мислеше си, че бе успял да забрави за кошмарите си. Кошмарът – спомен отпреди тридесет години, когато убиха майка му пред очите му. Спомен как без баща и майка бе принуден да се запише в Академията за военно обучение, откъдето тръгна кариерата му в Тайната организация. Световната война му бе показала кой е врагът – Империята. Империята, чиято власт бе покорила цялото човечество само за няколко години, но с цената на много кръв и зверства. Той се бореше срещу Империята именно заради смъртта на майка си. Дори след тридесет години лицето на убиеца й не бе избледнял – висок, с мускулесто тяло, с продълговато лице, косата му бе рижава и имаше руси мустаци. Очите той не помнеше. Единственият детайл който се губеше в паметта му. Радев с почуда гледаше окървавената си ръка, която бе забил в стъклото. Гневът му отново взимаше превес. Докато мажеше с мехлем наранената си ръка, той опипа с език чипът „инсталиран” в горната челоюст на устата. Това устройство го връщаше обратно в настоящето, когато приключеше задачите си. За първи път след операцията той истински пожела да го махне. За първи път осъзна, че е можел да има друг живот със семейство и без тайни организации. Живот без омразни чипове. Да върши това, което иска, а не каквото му заповядват. Повече от всичко точно сега искаше да изтръгне чипа. Но не можеше.

Намираше се в командната зала. До него стоеше генерал Кралев, а срещу него бе мракът, който покриваше Висшите.
- Агент Радев имаме задача за Вас – каза му женският глас. – Смея да твърдя, че това е последната задача. Със смъртта на д-р Васил Радев смятахме, че сме нанесли смъртоносен удар на Империята. Но сме сгрешили. Той е бил свързан, но не той е създател на Империята. След дълго претърсване и сверяване на данните открихме човека, който е стоял зад началото на всичко срещу което се борим. Това е твоята следваща цел.
Екранът встрани от Радев се активира и се показа снимка.
- Д-р Мария Радева.
- Не! – извика той.
- Какво има агент Радев? Някакъв проблем със задачата? – обади се дрезгавият мъжки глас.
- Нима не е видим проблемът? Искате от мен да убия майка си. Искате да ликвидирам цялото си минало. Видяхте много добре как приех резултата от предишната ми мисия, но все пак искате да ми я възложите.
- Въпросът за вашата лоялност и хладнокръвие бе дълго разискван, но въпреки разногласията пред нас нямаше избор.
Радев познаваше по гласа само двама от Висшите. Този грохнал, слаб старчески глас никога не бе чувал да се намесва досега.
- Ще бъда ли отстранен ако откажа мисията?
- Казах, че нямаме избор – отговори непознатият глас – Тази мисия може да бъде изпълнена само и единствено от теб. Не можем да си позволим да те ликвидираме.
- Не разбирам. Има агенти, които също могат да се справят не по-зле от мен.
- Те са мъртви. Провалиха се. Не можаха да се доближат до нея.
- Невъзможно. Аз проникнах в дома им изключително лесно.
- Така е, защото ги пращахме тридесет години назад. Помниш ли къде живя преди толкова време?
- Живеех с майка си в една къща. В нея се чувствах отцепен от света.
- Точно така. Малко след като майка ти оглавява Империята – тя се укрива в къща, откъдето управлява. Тя с основание се страхува , че проектът й ще създаде смъртни врагове. Но тази къща не е била обикновено скривалище. Тя е съоръжена със свръхмодерни защитни системи за времето си, разработени от баща ти и довършени от майка ти. С цената на най-добрите си агенти установихме, че защитата й е непробиваема. Никой не може да влезе вътре неканен.
- Защо не сте опитали да я ликвидирате преди да се запечата в къщата?
- Защото тя също така стои в основата на създаването на Организацията. Иронично, нали? Не можем да я убием преди момента на нашето създаване, защото тя дава това разпореждане от своя непробиваем бункер, който не напуска до края на живота си.
- А как аз ще проникна тогава?
- Все пак има начин. През входа е можело да минават само двама души без опасност за живота им – д-р Радева и нейният син, тогава десетгодишен. Макар и с тридесет години по-стар защитната система ще те разпознае и така ще проникнеш.
- Това е последната мисия, агент Радев. С нея ще бъде сложен край, както на Империята, така и на Организацията. Ще сложиш край на всичко с тази мисия – каза женският глас.
- Искате от мен да унищожа семейството си, за да спася света.
- Искаме да изпълниш поставената зададча. Когато приключиш, ще те освободим и ще ти осигурим охолен живот.
- Можеш ли да се справиш с поставената задача, агент Радев? – рутинният въпрос, с който се поставяше край на заседанието.
- Да. Но искам дегизировка.
- Добре. Активирайте времевия-пространствен агрегат.
Кралев се приближи до машината, докато окачваха жиците по него.
- Внимавай. От тази мисия зависи всичко. Обмисли внимателно своите действия.
- Не се безпокойте. Вече имам план.
- Кодът за достъп до залата е Последен изстрел – прошепна му той, така че никой наоколо да не може да чуе.

Светлините пред очите му изгаснаха. Погледът му бе замъглен. Постепенно картината пред очите му се избистри. Намираше се на пръв поглед пред къща. Добре си спомняше тази къща. Нямаше нужда да проверява визьора си, за да знае къде се намира. Но всичко трябваше да е перфектно в тази мисия. Визьорът му показа - 01:00 2 март 2019г. Ул. Рай 97 София. Пристъпи на пътеката. Веднага усети, че защитатната система около него се бе активирала, но той продължи напред по пътеката и спря пред вратата.
- Моля идентифицирайте се – проговори роботизиран глас.
Радев приближи очите си до двете дупки издълбани във вратата. Освен тази проверка, той усети как цялото му тяло изтръпва. Вратата се отвори без той да е я докосвал.
Влезе в антрето. Вратата се затвори зад него. Радев се огледа. Спомените му изплуваха. Спомени отпреди тридесет години. Спомени за неговата майка. Кошмар, който дълги години той бе мислел, че е заличил, изникна пред очите му. Кошмарът как застрелват майка му пред очите. Радев опипа фалшивите руси мустаци. Изобщо не бе забелязал, че всъщност приличаше на човека, който бе мразил, който обвиняваше, че е разрушил живота му. Можеше ли да го направи? Да бъде човекът, който винаги бе мразил. Можеше ли да изпълни мисията? Светът зависеше от неговата саможертва. Бе изпълнявал всички мисии безпрекословно. Веднъж не се бе възпротивил на заповед. Но сега и след предната мисия Радев чувстваше гняв към Висшите, които искаха от него това. Но все пак трябваше да се подчини. Това му бе втълпено през всичките години обучение.
- Не мърдай! – нареди му познат глас.
Вътрешната му борба бе намалила бдителността му и не бе забелязал чуждото присъствие. Пред него стоеше майка му, така както я бе запомнил за последен път. Лампите светнаха. Радев не се опита да извади оръжието. Тя държеше пушка, насочена към него.
- Кой си ти? – бе забравил колко бе красива за него. По-красива от бледите му спомени.
- Спокойно. – каза той – Само ще сваля визьора си.
- Как влезе тук? Как разби системата?
- Не съм я разбивал. Защитата сама ме пусна.
- Това е невъзможно. Програмирала съм да разпознава само мен и сина ми. Кажи, как я преодоля?
- Не съм направил нищо, за да я измамя. Казах ти, системата ме разпозна и пусна.
Зениците на майка му се разшириха.
- Нима искаш да ми кажеш, че ти си...
- Тихо. Той те слуша. – прекъсна я и посочи с очи момчето зад нея.
- Радо! Отивай в стаята!
- Кой е този, мамо?
- Чу ли какво ти казах?! Марш в стаята веднага!
Момчето изплашено изтупурка по стълбите към горния етаж, откъдето бе слязло. Но Радев знаеше, че момчето не бе отишло в стаята си, а ги подслушваше от стълбите. Затова той прошепна:
- Телепортирах се от бъдещето. Вярваш ли ми? Майко?
- Значи машината на баща ти е проработила най-накрая? - попита го шепнешком, но все още не сваляше оръжието.
- Да. Проработи. Аз съм с тридесет години по-възрастен от сега.
- Този визьор. Напомняш ми на някого. Човек със същия визьор видях преди години. Извърши непоправимо зло.
- Знам, защото това бях аз. Аз убих баща си – Очите й отново се разшириха и лицето й се смръщи разгневено. – Но не знаех кой е той. Повярвай ми. Те не ми казаха това. Те не ми казаха, че убивам собствения си баща.
- Те? Кои са те?
- Висшите. Те управляват организацията, която съхранява машината на баща ми и изпраща агенти в миналото, за да поправят бъдещето.
- За да поправят бъдещето?! С какво право?! Кажи ми имената им. Лицата им.
- Не ги знам. Никога не съм ги виждал на светло.
- Те ли те изпратиха?
- Мисията ми е да те ликвидирам. Но аз няма да го направя – побърза да я успокои. – Няма да им се подчиня. Може да ми струва живота, но няма да предам и теб.
- Очите. Познах те по очите. Очите на човека, когото се бях зарекла да намеря и унищожа. Причината за усилената ми работа през тези години.
- Изслушай ме. Имам план, който може да спаси и двама ни.
Последното изречение на неговия ментор чак сега придобиха смисъл. Знаеше ли Кралев, че той ще направи точно това?

Радо бавно заслиза по стълбите. От мястото, където се бе скрил не можеше да чуе разговора между майка му и среднощния странник, който се бе появил изневиделица. Стараеше се да пристъпва леко и тихо. Така незабелязано, той стигна до ръба на стената и погледна с едното си око към коридора. Непознатият го видя и извика:
- Умри!
При което стреля в майка му. Тя извика от болка и се строполи на пода. Дрехите й веднага почервеняха, кръвта й оцапа пода. Момчето закрещя и се хвърли върху странника. Онзи обаче го хвана и обездвижи. След което го изкара навън от къщата. Момчето се опитваше да се съпротивлява, но безуспешно. Най-омразният човек за него в този момент, го обърна към себе си и клекна така, че лицата им да са на едно ниво.
- Слушай! Слушай ме!
От заповедничският му тон момчето се изплаши и се кротна.
- Майка ти е мъртва. Ти си сам-самичък сега и не можеш да останеш в къщата. Но има кой да ти помогне. Отиди на бул. Изгрев. Там търси Военната академия. Те ще се погрижат за теб.
- Не искам! Искам само да те убия. Да те убия!
- Сега не можеш. Но ако отидеш в Академията, там ще те обучат толкова добре, че да можеш да ме победиш. Отиди там, ако искаш да ме убиеш. Никога не се връщай тук. Никога.
Въпреки заслепилият го гняв, момчето реши да го послуша. О, щеше да намери тази Академия. Щеше да се обучава от военните. Щеще да стане най-добрият и най-силният, за да не може никой повече да го контролира като кукла.
- Сега бягай! Бягай!
Радо се затича по правата улица. Но се спря и се обърна назад, точно за да види как непознатият бърка с ръка в устата си и се изпарява сякаш никога не бе съществувал. Миг по-късно къщата се взриви и избухна в пламъци.
- Нееe! Мамо!
Побягна към опожарените останки на стария му дом. Строполи се на моравата и заплака. За последен път в живота си.

Радев гледаше в нищото пред себе си, докато откачаха жиците от тялото му. Не забеляза дори, че за пръв път погледът му не бе замъглен. Той пристъпи встрани от машината. Тичащото момче бе още пред очите му. Бе го обрекъл на тридесет трудни и мъчителни години.
- Ти успя! Успя! – ген. Кралев го върна в настоящето. Генералът видимо не можеше да скрие задоволството си.
- Мисията ви е преминала успешно, агент Радев – обади се женският глас от тъмнината. – Поздравления. Империята бе обезглавена благодарение на теб.
Радев не проговори. Нямаше нищо за казване.
- Сега от нас зависи кой да поеме управлението на света – каза старческият глас – Агент Радев, ти си пенсиониран с почести и ще ти осигурим охолен живот.
- Но ако искаш може да участваш в новата организация. Доказа, че си заслужил доверие.
- Какво ми предлагате?
- Организацията поема управлението на света на мястото на Империята. Ти можеш да поемеш обучението на военните ни сили. Ще създадеш нови първокласни агенти. Какво мислиш?
- Значи за това е било всичко? За да заемете мястото на Империята. Това е...
Но преди да може да довърши отговора си, нещата в залата се промениха коренно. Нахлуха неколцина имперски войници, които бързо ликвидираха всички присъстващи освен Висшите, Радев и Кралев. Никой не можа да опита съпротивление.
- Какво става тук? – попита ген, Кралев
- Никой да не е посмял да помръдне..
В помещението бе влязъл още някого. Въпреки че бе по-стара с тридесет години Радев можеше да я разпознае. Старостта не бе увредила красотата й. Войниците се наредиха пред нея, насочили оръжия към Висшите. Радев забеляза, че те носиха очила за нощно виждане.
- Аз съм д-р Мария Радева. Жената, чиято смърт вие подготвяхте. Преди години аз и моят син инсценирахме смъртта ми. Тридесет години аз се укривах, за да не оставя следи. Чаках този ден, този миг, за да си отмъстя, че разрушихте семейството ми. Няма какво да си кажем. Ликвидирайте ги.
Войниците изхабиха пълнителите си в мрака, а оттам се чуха предсмъртните викове на Висшите.
- Успяхме генерале – обърна се д-р Радева към Кралев. – Вашата лоялна служба през всичките тези години към Империята ще бъде богато възнаградена. Време е да призная, че не направих грешка като поверих грижите за сина ми на Вас.
- Служа на Империята – отвърна с леко кимване генералът.
- Колкото до теб – тя заговори на Радев. – За теб нашата последна среща бе преди минути, а за мен изминаха тридесет години, в които преценявах всяка секунда от своето отмъщение. Ти много ми помогна, спасявайки живота ми.
Тя извади оръжието си и го насочи към него.
- Но аз трябва да те убия.
- Какво?! Защо?
Радев не проумяваше. Да не би майка му да бе полудяла? Той не искаше да я нарани, а най-накрая да я прегърне.
- Заклех се да убия човека отнел съпруга ми. Заклех се да го направя на всяка цена дори да струва живота на сина ми. Аз спазвам клетвите си. Съжалявам.
Радев реагира без дори да се замисля. Отскочи встрани като в същия момент извади оръжието си и започна да стреля. С по един изстрел той поваляше войниците, които не успяха да реагират. Всичко се случи толкова бързо, че не усети към кого отправи последният си изстрел. Той извика от отчаяние, но вече бе късно. Майка му лежеше на пода с дупка в челото. И последното парче от миналото си отиде безвъзвратно. Той хвърли оръжието на земята и извика колкото му глас държи.
- Доказа защо те смятам за най-добрия агент. Дори аз не бих се справил толкова добре – похвали го ген. Кралев.
- Моля? – опита се да се успокои Радев. – Сега какво? Ще бъда ликвидиран за смъртта й, нали? Заслужавам го.
- Може би било така. Ако ти не бе единственият наследник на Империята, господарю.
- Какво? – не можа да повярва на ушите си. Нима менторът му го бе нарекъл „господарю” ?
- Ти си сега най-могъщият човек в света. Ти си новият лидер на Империята. Да се махаме оттук. Ще те заведа при Имперските Съветници, за да се запознаеш с новата мисия, ако така мога да се изразя, господарю.
Радев го последва. Двамата вървяха по обезлюдените коридори, без да проговорят. Радев се опитваше да осмисли събитията от последните минути. Бе загубил всичко, което бе скъпо за него – семейството, за да спечели всичко – властта над света. Това бе цената на света. Най-сетне на изхода ген. Кралев наруши мълчанието:
- Каква е твоята първа заповед, Императоре?
Радев опипа чипа в устата си.
- Първото нещо, което искам, е да махна тази дяволска машина от устата си, колкото се може по-бързо. Причини ми много злини.
- Разбирам – усмихна се Кралев.
- А след това да унищожа другото дяволско изобретение – машината на времето.
- Още от сега си поставяте трудни цели, господарю. Но както добре знам, няма нищо трудно за Вас.
Двамата се качиха в автомобил, който ги чакаше отвън и тръгнаха по стръмният планински път под ярките лъчи на слънцето.


Край

С радост бих приел отзиви, ако някоя от вас пребори мързела. Критика всякаква се приема без ограничения.

Докато го чакаме този опит, дето е тръгнал да напира в мене, та не знам как да го озаптя си припомних началото на моя път из дебрите на критиката в Интернет, когато крехката още Дядова душица чакаше трепетно дали неговия безспорен талант и гений ще бъде оценен подобаващо.
Историята набързо. След като завърших романа си, побързах да постна първата част в един форум, където списват, а понякога и критикуват чуждия литературен труд едни хорица, който адски много и дълбоко уважавам (именно оттам са дълбокомъдрените ми цитати в Любими цитати). Та представете си я картинката, Дядо ви още млад и зелен, дава за първи път на света своя творба без грам да знае какво ще стане. И ето какво става. Получава се най-великата критика-гавра, която някога съм чел. Нейн автор е известен (да е известен, да е известен колко да си известен в България, но определени среди го знаят) писател на книги-игри. Като това е и си остана единствената му критика на аматьорско произведение, което е писал в Интернет. Откъсът е първият абзац от първата глава на романа.

Цитат :

Тъмният лес.От дърветата се чува шумолене и излита малка птица.Тя се извисява нагоре, нагоре, над дърветата. (значи птичето си лети, лети в сегашно време) Прелетява реки, пустини, планини, полета, държави, градове (неква страшна птица просто - сокол-скитник* на допинг или направо бързолет*-камикадзе) и ...достига едно селце (е затва ли беше целия зор?) в подножието на планината Фетир, използващо благата на Фетирските поля. Каца на перваза на отворен прозорец на къща накрай селото.Отвън няма отличителна черта - построена от камък и дървен покрив.Вътре има проста селска мебелировка – скрин, печка, маса.Около масата са разположени три стола, а върху нея се разточва тесто.Жената е висока (ХРЯС!! некъв непознат субект ни издебва брутално и абс. неочаквано в гръб), слаба и с черна коса на средна възраст (косата е на средна възраст, но тва не й пречи да е черна), цялата изцапана с брашно (че и бяла).
Изведнъж нещо прошумолява зад гърба (широк и невнимателен) на птицата. (все така в сегашно време) Нещо влажно и топло обвива крилата й. (обезпокоително) Пред нея засиява лице на младеж, току-що навършил двадесет години. (а тя без съмнение е запозната с факта) Висок, слаб с кафеникаво-жълти очи с тънки вежди, а над тях се вее гъста черна коса.
Птичето запя така омайно**, (БАМ!! изведнъж фтичката запява в минало време по неведома, но явно съществена причина) че младежът не чуваше нищо (който обаче веднага я надцаква с минало НЕСВЪРШЕНО) друго докато:
- Крам! – извика жената.
- Да, майко – отговори младежът.
- Отивай да помогнеш на баща си да нахраните конете!- продължаваше да гълчи женският глас- Ей сега ще изгрее слънцето!
- Да, майко. (по-нататък сигурно има и други реплики)
Крам хвърли птичето (много любезно) и то литна (по обратния път през половината свят към Тъмния лес; кофти е да работиш като статист в откриващия кадър).Младежът заобиколи къщата.Беше (внезапно) ранна пролет. Всичко наоколо беше зелено (не се и съмняваме).Слънцето се издигаше над хоризонта, когато Крам влезе в конюшната (явно чак в съседното село, щом слънцето го изпревари).А вътре стоеше (ОХ бе, пак ме стресна!) възрастен мъж, изглеждащ като сина си (каква изненада, явно ТОЙ е бащата, а не некой коварен съсед).
Докато настилаше сламата в яслите, Крам ненадейно бе попитан от баща си (който явно общува само в страдателен залог):
- Е, сине, вече ти е време да се задомиш (инфодъмп), какво ще правиш? (и не си губи времето с празни приказки)
- Аз бих искал, татко, първо, да пообиколя света. (а и синът му - както разбрахме, същински бащичко)

* #2 и #1 в листата за най-бързи птици в света
** винаги така правят като ги сграбчи изневиделица некой жълтоок изрод

Та както сами сте се запознали пичът ме е направил на кайма само за един-единствен абзац. И ако беше някой друг, то щеше да се възмути до безкрайност и да каже "кой пък си ти бе", "я напиши ти нещо, пък да те видим!" (бел. - ооо този тъй тъй любим лаф на лапетиите...), та в крайна сметка да се фръцне и да се разсърди. Но стареца нали си е откачалка, не направи нищо подобно - той просто се размаза по пода от смях. Все още изпитва гордост, че е станал обект на тази гениална критика. И все още е най-забавната критика, която е чел в Нета. За съжаление този стил на критикуване е адски рядък, а ако го има то авторът абсолютно задължително се чувства обиден и огорчен.
Ехх стар, но много златен спомен, който винаги може да ми оправи настроението. Еххх какво щяше да прави Дядо без чувството си за самоирония...

Ааа, не...тоя верно си те направи на кайма, сълзи ми излязоха от очите докато четях..

Та ще съживя малко темата с написани от мен кратки резюмета на историята тип "трейлъри", която съм написал, да се даде поне бегла представа за какво иде реч. Надявам се, че се разбира де.

Пророчествата за Белязания

Резюмета

1. Изгрев над залез
Крам Самън е просто, селско момче, когато неочаквано животът му предлага най-вълнуващото и опасно приключение.Краят на приключението може да бъде само един – смърт или триумф.Пътят му споделят един крадец и един полуобучен магьосник. Тримата трябва да бягат, за да спасяват живота си и в същото време трябва да узнаят причината, поради която Владетелят на Мрака желае на всяка цена да притежава Крам. Край стените на Малкен това селско момче ще узнае какво му е отредила съдбата. Дошло е време Изгрев над залез да изгрее.

2. Камъкът на Рууп
Разбрал своето предопределение Крам решава да започне изпълнението на пророчествата като тръгне за Пьос Пан, за да намери легендарния артефакт – Камъкът на Рууп.Негови верни спътници продължават да са Регун и Ал.По време на поредната опасност Крам научава, че съществува тайно пророчество, наречено Тъмното пророчество, което твърди, че Белязаният ще служи на Мрака.Докато Крам се бори с неочакваната новина, тримата се разделят за пореден път.Крам попада в друг свят, където властват нечовешки същества.Там той среща Мъдреца, чийто отговори трябва да прояснят душевната борба у Белязания.Но Крам все още не разбира, че съдбата му се определя от Владетеля на Мрака.

3. Окото на Кулата
Крам е принуден да потърси изцеление на своите рани, нанесени му от Мрака.Затова той тръгва да търси магьосник, живеещ в Гротил.Там освен лечение намира и просветление.Белязаният започва да обединява държавите, въпреки опитите на Тъмните да го унищожат.Той смята, че всичко ще свърши, когато достигне Окото на Кулата , където трябва да направи своя избор – Светлина или Мрак.Там ще открие тайната за своите родители.

4. Единственият
След избора, Белязаният е готов да властва над държавите от името на Мрака.Под неговото управление кралствата, подчинени на Мрака, увеличават значително своята бройка.Белязаният бива посрещан като бог, а изпращан с проклятия.Далеч на север, Крам се събужда без спомени от своето приключение.Против желанието си той е принуден да защитава родната си страна – Фетир, от вероломното нападение на Люрмар.Край стените на Малкен той отново ще е поставен пред избор – победа на Светлината или живота на майка му.Там узнава, че животът му е бил една лъжа. След това заминава за Стражевград, където се изправя срещу Белязания.В жесток сблъсък отново се изправят един срещу друг – Светлината и Мрака, за да остане само Единственият.

5. Тъмният лес
Стражевград е под обсада и Белязаният е принуден да помогне на своите съюзници. Въпреки смъртоносната си слава Тъмният лес е избран за следваща цел на Белязания. Там той разбира, че красотата и смъртта вървят ръка за ръка.Въпреки опасностите, които Крам среща на всяка крачка, той успява да открие, че истинската любов винаги побеждава.Очаква го ново посещение на другия свят, този път изпълнен с повече изненади.Верните му приятели Алиган и Регун са неотлъчно до него, за да го подкрепят в борбата му срещу злото.

6. Мрачният път
След спиращото дъха чудодейно спасение от Тъмния лес, Крам отново се завръща в цивилизацията.Тримата спътници попадат във вихъра на гражданска война и отново успяват да излязат невредими.Краят на вечния двубой между Светлината и Мрака е близо и затова двете сили са готови на всичко, за да постигнат своето, дори с цената на лудостта – съюз между Белязания и Мрака.Но няма нищо невъзможно щом Белязаният броди по света.След коварно предателство Крам поема по Мрачния път.Път, на който се разиграва ужасна трагедия - загива едно приятелство.

7. Разрушителят на света
След като Белязаният отново е спасен от лапите на смъртта, той решава да изненада своя враг с неочакван ход – атака в самото сърце на Мрака.Алиган пристига в Совар, за да завърши своето обучение.Там му биват разкрити тайни, пазени от човечеството десет хиляди години и узнава защо Магьосническият съвет не може да помогне на Крам.А в Царството на Мрака Белязаният постига забележителна победа, но на висока пагубна цена.През това време Владетелят на Мрака изважда най-силният си коз – Разрушителят на света – създание с могъща сила.Мечът на Белязания – единственото оръжие, което може да погуби чудовището – е строшен.Надеждата за оцеляване на човечеството е по-слаба отвсякога.

8. Залез над Изгрев
Времето на Битката идва.Крам трябва да възроди Империята, за да се опълчи на Мрака.Препятствията по пътя му обаче не са приключили.Крам ще разбере колко силна може да бъде вярата.Сред руините на мъртвия град Мракът ще разкрие пълната си мощ.Ключът към триумфа на една от двете страни ще се крие в една песен.А след нейният край Залез над изгрева ще залезе.

Старецът кога се е отказвал от пълното мълчание и липса на внимание? Не и днес.
Ето още от моя поетичен проблясък. Тематиката е...леко специфична.

Малко момиче

Малко момиче,
за нощ ти порасна пред мен.
Искаше с теб да споделя
този миг най-съкровен.
Нощта бе закрилница
на нашите страсти.
Звездите без свян
се любуваха на нашите ласки.
Зората те посрещна
румено зачервена,
че момиче си вече не,
а жена бе родена.

*********************************
Мъж и жена

Очите ти ме гледат с трепет нежен,
устата ти застинала в писък ням,
телата ни притиснати
в любовен капан.
Бялата роза откъсната кърви,
без листа, без бодли,
а вече и без свян.
Бедрата обагрени
от любовния плам.
Нека да се насладим
на този миг съвършен.
Мъж и жена сме оттук
и завинаги.

KILL THE SILENCE!!!

От разказите съм забелязала, че най-вече пишеш в или обикновената фантастика, или в sci-fi жанра. Или в някаква смесица и от двете.

Опит 1 - Според мен всичко - концепция, описание и развитие на случката - си е перфектно. Цялата картинка ми се стори зловеща или по-точно петнайсетгодишното момиче. Както си го нарекъл, де - „русият демон“. Особено с тази нейна детска непринуденост и решителност, и вяра, че ще може да завладее целия свят и че ще е готова на всичко едва ли не (като това, да накара майка си да скочи от терасата, например.), за да го направи.
Опит 2 - За мен не е толкова добро, колкото първото, но в никакъв случай не го намирам за лошо. Идеята за яда от постоянните лъжи и заблуждения, които зараждат стремежа към власт, е развита на вселенско ниво чак, което пък дава доста възможности. Като ампулите. хехе, хареса ми въздействието им, още повече това на огледалния прах. ^^
Опит 3 - Първите няколко абзаца ми напомняха за древногръцкия мит за Прометей. хДД Хареса ми, че приписваш на главните богове човешки качества като загриженост, родителски инстинкти и т.н. Нещо, което трудно по принцип се среща, където и да е. Поне според мен. И подлостта на Любов. Честно, жените понякога наистина можем да бъдем много коварни. :D

За писането ти на английски - шапка ти свалям. И аз бих искала да пиша на английски, ама не ми е достатъчно добър, та да се захвана. (Иначе, ако беше, отдавна да съм се присъединила към английските рп-та в тъмблр. -.-)

Относно блогърските ти постове - Как няма да са оценени? Показват чистата истина и то на места (на повечето, да бъдем по-точни) по един иронизиран начин.

Опит 4 - Ау, ау, най-добрият от всички разкази. <3 Обожавам разказите за пътуване във времето. ;3 Хареса ми парадокса, който си създал, и как всички времеви линии тръгват от главния герой и се връщат към него.

На критиката се скъсах от смях. хДД

За трейлърите, честно казано, повече ми приличаха на анотации за книги. :D

Стихотворенията:
Абе, на първото - добре, ама както си ми продължаваш три строфи с по три стихчета и нещо на последната с четири стиха ми се загуби малко звученето на стихотворението като цяло.
За второто. Този вид май се наричаше biopoem или нещо от тоя род, нали? :D Иначе справил си се отлично, поне за мен.
---

LightOne написа:

Очите ти ме гледат с трепет нежен,
устата ти застинала в писък ням,
телата ни притиснати
в любовен капан.

Тука нещо кръстосаната ти рима не ти се получава. Може би е от броят на сричките, не знам. И на глас го четох, пак не ми звучеше добре. Ама това е мое мнение сега. :D На последните четири стиха от това стихотворение също не успях да усетя нещо мелодичността.
Иначе мисля, че от всички стихотворения последното е най-добро.

И туй-то. Това е от мен. xD