Велика книга!Сега, първо имах намерение да словоизлиятствам колко адски добра е книгата.Но схванах, че този подход няма да привлече много ентусиасти.Затова реших нещо по-добро.Ще ви покажа какво представлява тази история.Ще ви пейстна малка част от сцените, които смятам за забавни.Така ще имате възможност поне малко да се докоснете до този оригинален свят.Забавлявайте се!
Из "Пътеводител на галактическия стопаджия"
1.
Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.
Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувствуваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.
И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.
Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.
Но ето че един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години след като един човек бил прикован за някакво дърво заради това. че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй. за разнообразие, да бъдем добри един към друг — едно момиче, седнало само в малък ресторант в Рикмънзауърт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.
За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.
Но това тук не е разказ за нея.
Това е разказ за онова ужасно и глупаво нещастие и някои от неговите последици
2.
— Здравей, Артър — изрече сянката.
Артър вдигна поглед, примижа срещу слънцето и с изненада откри, че над него се е изправил Форд Префект.
— О, Форд! Здрасти! Как си?
— Добре съм — отвърна Форд. — Слушай, имаш ли някаква работа?
— Работа ли? — извика Артър. — Ами налага ми се да полежа пред тези булдозери, защото, ако се махна, ще съборят къщата ми. Но като изключим това, сякаш нямам
— Непременно трябва да поговорим — каза той настоятелно.
— Добре — отвърна Артър, — казвай.
— А и да пийнем — продължи Форд. — Жизненоважно е да поговорим и да пийнем. Веднага. Да отидем в селската кръчма.
Отново се взря в небето — напрегнато, очаквателно.
— Абе ти не разбираш ли? — извика Артър и посочи към Просър. — Онзи човек иска да събори къщата ми!
Форд го изгледа объркано.
— А не може ли да го направи, ако те няма? — попита той.
— Но аз не искам да я събори!
— Аха.
— Къщата ли иска да ти съборя?
— Да, иска да построи…
— Но не може, защото си легнал пред булдозерите му.
— Да, и…
— Убеден съм, че ще се разберем с него — каза Форд. — Извинете, може ли за момент? — провикна се той
— Да? Кажете — извика той. — Да не би мистър Дент да се е вразумил?
— Бихме ли могли засега — провиква се Форд — да предположим, че все още не е?
— Ами добре — въздъхна мистър Просър.
— Да предположим също — каза Форд, — че ще лежи тук цял ден.
— Добре, и?
— И хората ти цял ден ще се мотаят н нищо няма да правят.
— Може би, може би…
— Ами ако тъй и тъй си се примирил с това, всъщност на теб не ти е необходимо той да лежи тук през цялото време, нали така?
— Какво?
— Не ти е необходимо — поясни Форд търпеливо — неговото присъствие тук.
Мистър Просър се замисли над това.
— Ами всъщност не… — каза той — не може да се каже, че ми е необходим…
Просър се смути. Помисли си, че логиката на единия от двамата нещо куца.
— Ами в такъв случаи — каза Форд, — ако бъдете така добър да приемете, че той е тука и не може да не е тука, двамата с него бихме могли да отскочим до кръчмата за половин час. Как ви звучи това?
На мистър Просър му се стори, че това е напълно налудничава идея.
— Струва ми се, че е напълно разумно — отвърна той убедително, като се запита кого се опитва да убеждава.
— А ако след това и вие пожелаете да отскочите за една на крак — каза Форд, — разчитайте, че и ние ще ви прикрием.
— Много ви благодаря — изрече мистър Просър, който вече не знаеше как да реагира, — много ви благодаря, наистина, много мило…
Намръщи се, сетне се усмихна, после пък се опита да направи и двете едновременно, не успя, посегна към кожената си шапка и започна припряно да я върти на темето си. Щеше му се да повярва, че току-що е постигнал успех.
— Ами тогава — продължи Форд Префект — бъдете така добър да дойдете тук и да легнете…
— Какво? — каза мистър Просър.
— О, извинете — каза Форд, — може би не бях съвсем есен. Някой все пак трябва да легне пред булдозерите, нали така? В противен случай нищо няма да ги спре да потеглят към къщата на мистър Дент, нали така?
— Какво? — повтори мистър Просър.
— Много е просто — каза Форд. — Моят клиент, мистър Дент, твърди, че ще престане да лежи тук в калта единствено при условие, че вие дойдете и заемете мястото му.
— Какви ги говориш? — попита Артър, но Форд го срита с обувката си, за да млъкне.
— Вие искате — каза Просър, като изговаряше думите бавно, за да осмисли тази нова мисъл — аз да отида и легна там…
— Да.
— Пред булдозера?
— Да.
— Вместо мистър Дент?
— Да.
— В калта.
— Да, както се изразихте, в калта.
Веднага щом мистър Просър осъзна, че в края на краищата е губещата — и то напълно — страна, от раменете му сякаш се смъкна огромен товар: това по му приличаше на света — такъв, какъвто го познаваше. Въздъхна.
— И в замяна на това вие ще заведете мистър Дент до онази кръчма.
— Да — каза Форд, — точно така.
Мистър Просър направи няколко несигурни крачки напред и спря.
— Обещавате ли? — попита той.
— Обещавам — отвърна Форд и се обърна към Артър.
— Хайде — каза му той, — ставай и направи място на човека да легне.
Артър се изправи с чувството, че всичко това става насън.
Форд подкани Просър с жест и той малко тъжно, непохватно седна в калта. Струваше му се, че целият му живот е някакъв странен сън, а понякога се питаше и кой всъщност го сънува и дали му се харесва. Калта обгърна седалището и ръцете му и започна да влиза в обувките му.
Форд го изгледа строго.
— И никакви опити къщата на мистър Дент да се събори тайничко, докато го няма. Разбрахме ли се? — каза той.
— И през ум не ми е минавало — възмути се Просър, — изключено е дори да ми хрумне такава мисъл — продължи той, като се излегна назад.
3.
Двамата програмисти свиха рамене. Фук пръв се окопити.
— О, Дълбока мисъл — започна той, — задачата, която си призван да решиш, е следната. Бихме желали да чуем… — поколеба се той — … Отговора!
— Отговора? — каза Дълбока мисъл. — Отговора на какво?
— Живота! — извика Фук.
— Вселената! — каза Лънкуил.
— И всичко останало! — изрекоха двамата в хор.
Дълбока мисъл направи кратка пауза, за да поразмисли.
— Няма да е лесно — каза той накрая.
— Но ще го направиш ли?
Отново се получи знаменателна пауза.
— Да — отговори Дълбока мисъл, — ще го направя.
— Значи съществува такъв отговор? — каза Фук, задъхвайки се от вълнение.
— Прост отговор? — добави Лънкуил.
— Да — отвърна Дълбока мисъл. — Животът, Вселената и Всичко останало. Отговор има. Но — продължи той — трябва да си помисля.
Фук нетърпеливо погледна часовника си.
— Колко време? — попита той.
— Седем и половина милиона години — отговори Дълбока мисъл
4.
— Преди седемдесет и пет хиляди поколения нашите прадеди дадоха началото на тази програма — каза вторият — и след всички тези години ние ще сме първите, които ще чуем гласа на компютъра.
— Наистина величав е този миг, Фучг — съгласи се първият и Артър изведнъж осъзна, че гледа видеозапис със субтитри.
— И ние сме тези — каза Фучг, — които ще чуем отговора на великия въпрос за Живота…!
— Вселената…! — продължи Луункуоол.
— И Всичко останало…!
— Шшшт — каза Луункуоол с едва доловим жест, — струва ми се, че Дълбока мисъл се кани да проговори!
Настана кратка очаквателна пауза, докато приборните табла бавно се съживяваха пред тях. Разни лампички просветваха и изгасваха пробно, преди да се установят на режим „работа“. От говорителите се чуваше слабо нежно бръмчене.
— Добро утро — изрече Дълбока мисъл накрая.
— Ъъъ… добро утро. О, Дълбока мисъл — каза Луункуоол припряно, — готов ли си… ъъъ, искам да кажа…
— С отговора ли? — прекъсна го Дълбока мисъл величествено. — Да, готов съм.
Двамата мъже потрепераха от възбуда. Не бяха чакали напразно.
— Наистина ли има такъв? — едва продума Фучг.
— Наистина има такъв — потвърди Дълбока мисъл.
— На всичко ли? На великия Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало?
— Да.
И двамата мъже дълго се бяха подготвяли за този момент, целият им живот бе едно приготовление за него, още при раждането си бяха определени да бъдат тези, които ще станат свидетели на отговора, но дори и ге се задъхваха и въртяха неспокойно, като изгубили търпение деца.
— И вече си готов да ни го кажеш? — настоя Луункуоол.
— Да, готов съм.
— Веднага?
— Веднага — отвърна Дълбока мисъл.
И двамата облизаха пресъхналите си устни.
— Но не съм убеден — добави Дълбока мисъл, — че ще ви се хареса.
— Няма значение! — каза Фучг. — Искаме да го чуем! Веднага!
— Веднага? — попита Дълбока мисъл.
— Да! Веднага…
— Добре — каза компютърът и отйово потъна в мълчание.
Двамата мъже почнаха да нервничат. Напрежението беше непоносимо.
— Наистина няма да ви се хареса — отбеляза пак Дълбока мисъл.
— Кажи ни го!
— Добре — каза Дълбока мисъл. — Отговорът на Великия въпрос…
— Да…!
— За Живота, Вселената и Всичко останало… — каза Дълбока мисъл.
— Да…!
— Е… — каза Дълбока мисъл и млъкна.
— Да…!
— Е…
— Да…!!!…?
- Четиридесет и две.
Мина доста време, преди някой да проговори. С крайчеца на окото си Фучг виждаше морето от напрегнати, очакващи лица долу на площада.
— Ще ни линчуват, нали? — прошепна той.
— Задачата беше доста трудна — каза Дълбока мисъл кротко.
— Четирсет и две! — изкрещя Луункуоол. — Само това ли успя да измислиш за седем и половина милиона години?
— Проверих го много внимателно — каза компютърът — и мога категорично да заявя, че това е верният отговор. Смятам, че проблемът, откровено казано, се състои в това, че всъщност вие никога не сте знаели за какво става въпрос.
— Но това е Великият въпрос! Великият въпрос на Живота, Вселената и Всичко останало! — изрева Луункуоол.
— Да — каза Дълбока мисъл с тон на човек, който на драго сърце понася глупаци, — но КАКЪВ е той всъщност?
Тежко, потискащо мълчание обгърна втрещените мъже, вперили поглед първо в компютъра, после един в друг.
— Ами, нали знаеш, за всичко… всичко… — започна Фучг колебливо.
— Видяхте ли? — каза Дълбока мисъл. — Когато си изясните въпроса, ще разберете и какво означава отговорът.
— Ужасно умно, няма що — измърмори Фучг, като захвърли бележника си и изтри една малка сълзица.
— Добре, добре, така да е — каза Луункуоол, — а би ли могъл да ни кажеш какъв е въпросът?
— Вечният въпрос?
— Да!
— За Живота, Вселената и Всичко останало7
— Да!
Дълбока мисъл потъна в размисъл.
— Трудна работа — каза той след малко.
— А би ли могъл? — извика Луункуоол.
Дълбока мисъл отново се замисли, но този път доста по-дълго.
— Не — отговори той твърдо след дълго мълчание.
И двамата мъже рухнаха отчаяно в креслата си.
— Но ще ви кажа кой може — добави Дълбока мисъл.
И двамата рязко вдигнаха поглед към него.
— Кой? Кажи ни!
Изведнъж Артър усети, че явно несъществуващата му коса започва да се изправя, когато откри, че бавно, но неумолимо се движеше напред към тялото на компютъра, оказа се обаче, че онзи, който бе направил записа заради драматичния ефект, просто бе приближил кадъра.
— Става дума за онзи компютър, който ще дойде след мене — каза Дълбока мисъл тържествено, като гласът му си възвърна обичайния патетичен тон, — на когото дори и работните параметри не съм достоен да пресметна — и все пак аз ще ви го конструирам. И този компютър ще е в състояние да пресметне Въпроса на Вечния отговор и ще е толкова съвършен и сложен, че работната му програма ще включва дори и живи организми, а вие самите ще приемете нов образ и ще заживеете на компютъра, за да направлявате десет милиона годишната му програма! Да! Ще конструирам този компютър за вас и ще му дам име. Ще го нарека… Земя.
Фучг гледаше Дълбока мисъл със зяпнали уста.
— Какво глупаво име — каза той
5.
На около двайсет ярда едва успя да различи сред пушека облечената в скафандър фигура на единия полицай. Беше се свлякъл на земята в безформена купчина. На двадесет ярда в противоположната посока лежеше другият. Никой друг не се виждаше наоколо.
Това се стори на Форд изключително странно.
Бавно и напрегнато тръгна към първия. Тялото му лежеше успокояващо неподвижно, докато вървеше към него, и продължи да лежи успокояващо неподвижно, когато стигна до него и стъпи с крак върху електрическия пистолет, който до този момент продължаваше да се поклаща с отпуснатите му пръсти.
Наведе се и го вдигна, без да срещне никаква съпротива.
Съвсем ясно бе, че полицаят е мъртъв.
Миниатюрният компютър, поддържащ живота му, прикрепен към неговата раница, изглежда, се бе взривил най-неочаквано.......
.......
Това беше полицейският кораб
- Знам, че ме мразиш. - каза Марвин
— Не те мразя. - каза Форд
— Да, мразиш ме, всички ме мразят. Тъй е устроена Вселената. Достатъчно е да заговоря с някого и започва да ме мрази. Дори и роботите ме мразят. Ако просто не ми обръщаш внимание, възможно е да се махна оттук. — Повдигна се с мъка на крака и решително се обърна в обратна посока.
— Онзи кораб ме мразеше — каза той унило и посочи към полицейския кораб.
— Онзи кораб? — попита Форд, внезапно заинтригуван. — Какво стана с него? Знаеш ли?
— Намрази ме, защото говорих с него.
— Говори ли му? — възкликна Форд. — Как така говори с него?
— Много просто. Стана ми много скучно и се чувствувах потиснат, затова отидох и се включих към външния терминал на компютъра. Разговарях с компютъра надълго и нашироко и му разясних възгледите си за Вселената — каза Марвин.
— И какво се случи? — попита настойчиво Форд.
- Той се самоуби.
6 .Из "Ресторант "На края на Вселената"
Откъм моста се разнесе мощно боботене и дрънчене. От отсрещната кула по посока към тях по него се движеше някаква грамадна черна маса, с размери и форма на танк.
— Това пък какво е, фотоните го взели? — изтръгна се от Зейфод.
— Танк — каза мъжът. — Робот разузнавач тип Фрогстар, клас Д, изпратен да търси вас.
— Не е ли време да се махаме?
— Смятам, че е време.
— Марвин! — извика Зейфод.
— Какво има?
Марвин се надигна от купчината развалини в долния край на коридора и впери поглед в тях.
— Виждаш ли онзи робот, който идва към нас?
Марвин погледна към грамадната черна маса, която пъплеше по моста към тях. Погледна и своето собствено малко метално тяло. После отново обърна поглед към танка.
— Предполагам, че искате да го спра — каза той.
— Да.
— Докато вие си спасявате кожата?
— Да — отвърна Зейфод. — И се дръж храбро!
— Ще се държа — каза Марвин, — докато има за какво.
Марвин продължаваше да стои на мястото си.
— Махай се от пътя ми, дребно роботче — изръмжа танкът.
— Страхувам се, че ме оставиха тук, за да те спра — каза Марвин.
Сондата отново се показа за една бърза проверка. И пак се прибра.
— Ти? Да спреш мен? — изрева танкът. — Опитай се де!
— Не, наистина съм длъжен — заяви Марвин простичко.
— С какво си въоръжен? — изрева танкът, като все още не можеше да повярва на ушите си.
— Познай — каза Марвин.
Двигателите на танка избоботиха, предавките му заскърцаха. Малки като молекули електронни релета, скътани дълбоко в неговия микромозък, се защураха напред-назад от изненада.
— Да позная? — каза танкът
— Да, опитай — каза Марвин на грамадната бойна машина. — Никога няма да познаеш.
— Ъъъмммм… — каза машината и се замисли, при което започна да вибрира от тази непривична дейност, — лазерни лъчи?
Марвин заклати бавно глава.
— Значи не — промърмори машината с дълбокото си гърлено боботене. — Много е очебийно. Лъчи с антиматерия? — опита шанса си тя.
— Прекалено очебийно — предупреди го Марвин.
— Даа — избумтя машината малко сконфузено. — Ъъъ… да нямаш електронен стенолом?
Това бе нещо ново за Марвин.
— Това пък какво е? — попита той.
— Сега ще ти покажа — каза машината ентусиазирано.
От купола и се показа дълго острие, което избълва един-единствен ослепително ярък лъч. Зад Марвин стената избуча и се свлече в купчина прах. Не след дълго прашният облак се уталожи и слегна.
— Не — каза Марвин, — не е това.
— Ама добра работа върши, нали?
— Много добра — съгласи се Марвин.
— Сетих се — каза бойната машина Фрогстар, след като помисли още малко, — сигурно си въоръжен с един от онези нови Ксантинни Реструктронни Дестабилизирани Зенон Излъчватели!
— Много са добри, нали? — каза Марвин.
— Познах ли? — каза машината със страхопочитание.
— Не — отговори Марвин.
— О — каза машината разочаровано, — тогава трябва да…
— Насоката на разсъжденията ти е грешна — прекъсна го Марвин. — Не вземаш предвид едно основно положение във взаимоотношенията между хората и роботите.
— Ъъъ, сега ще позная — каза бойната машина, не е ли…? — и отново потъна в размисъл.
— Помисли си само — настоя Марвин, — оставиха мен, един най-обикновен робот-слуга да спра теб, огромната, яка като скала бойна машина, а те хукнаха да се спасяват. И какво оръжие, мислиш, ми дадоха?
— Ооо, ъъъ — измънка машината уплашено, — нещо страхотно разрушително, предполагам.
— Предполагаш! — каза Марвин. — Лесно ти е да предполагаш. Да ти кажа ли сега с какво ме оставиха да се защитавам?
— Добре, кажи — продума машината, като се стегна.
— Нищо — каза Марвин.
Настъпи напрегнато мълчание.
— НИЩО? — изрева бойната машина.
— Абсолютно нищо — рече Марвин тъжно, — и електронно кебапче дори нямам.
Машината се размърда гневно.
— Това вече минава всякакви граници! — изрева тя. — Нищо, а? Какво ги интересуваме ние, нали така.
— А да знаеш само как ме болят диодите от лявата ми страна — каза Марвин с тих и нежен глас.
— Идва ти да плюеш, нали?
— Да — съгласи се Марвин прочувствено.
— Дявол да го вземе, това наистина ме ядоса — прогърмя гласът на машината. — Ще взема да съборя онази стена.
Електронният стенолом изстреля още един ослепително ярък лъч и направи на пух и прах съседната до машината стена.
— А имаш ли представа аз как се чувствувам? — каза Марвин с горчивина.
— Плюха си на петите и те изоставиха, тъй ли? — изтрещя машината.
— Да — каза Марвин.
— Ще взема да разбия и гадния им покрив! — беснееше танкът.
И с един изстрел отнесе покрива на моста.
— Хей, страшен си — прошепна Марвин.
— Още нищо не си видял — закани се машината. — И този под мога да строша, изобщо не е проблем.
Рече и го направи.
— Какво става, по дяволите! — изрева машината, докато падаше от петнадесетия етаж, преди да се разбие на парчета на земята.
- Глупава машина - каза Марвин.
7.
До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.
— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си?
Изгрухтя и примлясна няколко пъти, намести се по-удобно на задните си части и се загледа спокойно в клиентите.
Думите му предизвикаха изумление и смут у Артър и Трилиън, безразличие у Форд Префект и остро чувство на глад у Зейфод Бийблброкс.
— Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?
— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.
— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.
Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.
— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.
Уригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.
— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.
— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.
— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.
— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.
— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.
— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.
— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.
— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…
Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.
— Мисля, че ще си взема само една зелена салата. — измърмори той.
— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.
— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.
— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.
— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?
— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.
Насили се и успя да направи лек поклон.
— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.
— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.
Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.
— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.
Обърна се и смигна приятелски на Артър.
— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…
И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.
8.
— Какво — каза Трилиън с тих, едва доловим глас, — какво означава това, какъв сблъсък със Слънцето?
— Това означава — каза Марвин, — че корабът ще се сблъска със Слънцето. Сблъсък със Слънцето. Какво по-ясно от това?
— Откъде знаеш — попита Зейфод
— Много просто — отговори Марвин. — Аз му го паркирах.
— Тогава защо… не… ни… каза!
— Ти каза, че искаш силни усещания, приключения и фантастични преживявания.
— Но това е ужасно — каза Артър съвсем не на място в настъпилата пауза.
— И аз това казах — съгласи се Марвин.
Зейфод го изключи. Обърна се към Форд.
— Знаеш ли какво си мисля? — каза той.
— Мисля, че знам — отвърна Форд.
— Кажи ми какво мислиш, че си мисля.
— Мисля, че си мислиш, че е време да се махаме от този кораб.
— Мисля, че си прав — каза Зейфод.
— Мисля, че и ти си прав — каза Форд.
— Как? — попита Артър.
— Тихо! — каза Форд и Зейфод. — Мислим.
— Значи това е краят — каза Артър, — ще се мре.
Индекс 
Последни снимки 
Заглавие: Пътеводител на галактическия стопаджия 
Нед Фев 21, 2010 3:24 am
