Тери Пратчет - Света на Диска

Сър Терънс Дейвид Джон Пратчет, по-известен като Тери Пратчет, е английски романист, познат с комичните си творби в жанра фентъзи. Най-известен е със серията си от комични фентъзи романи за Света на Диска.
Пратчет е най-продаваният автор във Великобритания през 90-те.
В момента е вторият най-четен автор във Великобритания и седмият най-четен неамерикански автор в САЩ
През 1998 г. на Пратчет е е присъден орденът на Британската империя „за служене на литературата”. В добавка е посветен в рицарство през 2009 г.

Анкх-Морпорк (на английски: Ankh-Morpork) е измислен град-държава, който често е сцена на действието на романите на Тери Пратчет от поредицата Светът на диска. Освен това Анкх-Морпорк е и най-големият град в Света на диска. Образът му е пародия на световните мегаполиси, най-вече на Ню Йорк от миналото.
Анкх-Морпорк е търговската столица на Света на диска и в книгите е описан като добре работещ град на средновековно равнище. Дори когато градът е нападнат от дракон, каруците със зеленчуци продължават да прииждат към града.
Както съобщава брошурата от гилдията на търговците — „Градът на хилядите изненади“, Анкх-Морпорк се издига върху самия Анкх-Морпорк, тъй като градът е бил запалван, опустошаван, разграбван, разрушаван, наводняван и отново строен върху своите останки. По средата на града минава река Анкх, най-мръсната река в Света на диска, която всъщност се използва и за питейна вода, транспорт, отходни води и изобщо всичко, което е възможно. Анкх е описана като „Единствената река на света, върху която можеш да рисуваш с тебешир“.
Анкх-Морпорк е дом за хора, джуджета, тролове (които стават значително по-тъпи там, заради високите температури), вампири, върколаци, големи, зомбита и Ноби Нобс, чиято принадлежност към човешката раса не е съвсем сигурна, въпреки че той представя сертификат за нея. Всички тези раси живеят в относителен мир, въреки че джуджетата мразят троловете, троловете мразят джуджетата (заради легендарната битка при Куум, когато и двете войски са били в засада), а хората мразят всички, особено зомбитата и другите немъртви (просто защото не може да се вярва на същества, които продължават да се разхождат наоколо и след като си ги убил).
Анкх-Морпорк е може би единственият град с узаконена престъпност, който има дори гилдии за обучение на бъдещите убийци и крадци. Естествено, няма опасност за живота, ако се плати съвсем скромна такса.

Тери Пратчет е гений. Оригинален при него не е толкова уникална дума, защото при него всичко е оригинално. Създал е уникална атмосфера, с уникални персонажи и оригинални сюжети. При него вампирите са си истински вампири, а върколаците истински върколаци. Поне за едно нещо послушайте дядо си - попадне ли ви книга на Пратчет я грабвайте моментално. Хуморът е на изключително високо ниво, сюжетът по никакъв начин не може да се предскаже. Няма книга на Пратчет която да не ме предоставила огромни количества кеф, докато я чета. Стилът е незаменим и никой друг не може да се справи по-добре от Пратчет в пародирането и осмиването на съвременния свят.

Принципно героите са разделени на четири - магьосниците начело с Ринсуинд, Архиканцлера и Библиотекаря-орангутан; вещиците водени от Баба Вихронрав и Леля Ог; Стражата командвана от командир Ваймс, Керът, Нобс и Ангуа; и накрая но не последно място Смърт и неговата внучка Сюзън.
Не се заблуждавайте от супер странните заглавия. Направих тази грешка да се присмея на "Дядо Прас" и все още си плащам за това.

На първо място обожавам Смърт. Няма такъв човек просто или да бъда по-точен няма такава антропоморфна персонофикация. Изключително е забавен, когато се опитва да разбере човечеството и най-важното - обича котки. Не се притеснява да срита Вселената по задника, когато трябва. И винаги идва за теб, когато е ударил последния час - винаги. Любимата ми книга за него е "Дядо Прас".
Следва Стражата. Пратчет умее да развива страхотно увличащи криминални истории с наистина, ама наистина неочакван край. Любима книга за тях е "Глинени крака".
Трети са вещиците, които винаги се бъркат там, където не им е работа, но накрая въпреки всичко все пак става на тяхното. "Вещици в чужбина" е най-доброто.
Най-малко се кефя на магьосниците, не че не са уникални до един, но някак не е същата висота с тях. Все пак и за тях имам любима книга - "Интересни времена", която е велика не без помощта и на Коен Варварина уникалния беззъб дядка, който все още търси геройства по широкия свят на Диска.

Макар книжките да са сами по себе си отделни сюжети, то все пак са навързани помежду си и голяма част от хумора е разбираем, само ако си чел предишните.
Затова все пак е препоръчително да се почне отначало, ако имате възможност.
За магьосниците е "Цветът на магията", за вещиците - "Посестрими в занаята", за стражата - "Стражата!Стражата!" и за Смърт - "Морт".

Не се отказвайте, ако първата взета книга не ви хареса. Аз също не успях да се запаля от първия път. Но после станах фен до гроб на Пратчет.

Цитат :: Първите редове на "Морт"

Това с озарената от ярки свещи стая, където се пазят хронометрите на живота — рафт върху рафт, отрупани с тумбести пясъчни часовници — по един за всеки жив човек, които пресипват финия си пясък от бъдещето в миналото. От натрупаното съскане на падащи зрънца стаята бучи като море.
Ето го и собственикът на стаята, който дълбокомислено броди из нея. Казва се Смърт.
Но не коя да е Смърт. Това е Смърт, чиято определена сфера на действие е, ами, всъщност тя въобще не е сфера, а е Светът на Диска, който е плосък и се носи върху гърбовете на четири гигантски слона, стъпили здраво върху черупката на огромната звездна костенурка — Великата А’Туин, и е опасан от водопад, който безспирно се излива в пространството.
Учените са изчислили, че вероятността нещо толкова явно абсурдно да съществува, е едно на милион.
Но магьосниците пък са изчислили, че шансът едно на милион се пада девет от всеки десет пъти.
Смърт потраква с кокалени пръсти по черно-белите плочки на пода, мърмори си нещо под качулката, а ръцете му на скелет броят редиците трескаво работещи пясъчни часовници.
Най-после той избира един, който като че ли става, повдига го внимателно от лавицата и го поднася към най-близката свещ. Задържа го така, че светлината да заблести о стъклото и се взира в искрящата отразена точица.
Втренченият поглед на припламващите очни ями обгръща световната костенурка, която гребе из дълбините на пространството, с черупка, насечена от комети и надупчена от метеори. Някой ден дори и Великата А’Туин ще умре, мисли си Смърт — е, това вече ще е предизвикателство.

Изглежда интересна. Може някой път да я прочета.

Не ми хвана нещо окото...

Е, то този цитат не е за хващане на око. Исках да сложа просто някое начало от книга, но при Пратчет началата винаги са много объркващи(а това е едно от най-харните му) и няма как да се вади заключение от първия му абзац. По-скоро служи като ориентир за абсурдния стил на Пратчет - веднага се забелязва фигурата на Смърт и описанието на свят, носен от костенурка на гърба си.
Исках да е начало тъй като в темата за цитатите доста рандъм сцени съм поствал, там вече по-може да хване око.
А и да се вадят цитати от контекста точно при Пратчет си е невъзможно за разбиране, ако не знаеш за какво става въпрос.

От съдаржанието ми изглежда ,че е доста интересна.Може някой път да я прочета.

Нова порция от гения на Пратчет. Пак с уточнението, че ваденето на цитати от книги Пратчет не показва за какво всъщност става въпрос.

.- Защо си затворен?
Мъжът провеси глава
– Изрекох богохулства срещу царя.
– Как го направи?
– Изтървах една скала на крака си. Сега ще ми изтръгнат езика.
Тъмната фигура поклати съчувствено глава.
– Някой жрец те е чул, нали? – попита.
– Не. Аз самият му казах. Подобни думи не трябва да ми се
разминат безнаказано – добродетелно отсъди мъжът.
Наистина ни бива за тия работи, помисли си Тепик. Животните
не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за
да си толкова истински тъп.

— Какво беше това? — попита Двуцветко.
— Кое? — каза Ринсуинд.
Чу се тупването на тежък клон, който се удари в перваза на прозореца. С вик „Елфи“, Суайърз уплашено побягна към една миша дупка и изчезна.
— Какво да правим? — попита Двуцветко.
— Да се паникъосаме? — с надежда продума Ринсуинд.
Винаги беше твърдял, че паниката е най-доброто средство за самосъхранение; далеч назад в историята, се казваше в теорията му, хората изправени пред кривозъбите праисторически тигри, биха могли много просто да се разделят на такива, които са се паникьосвали и такива, които са оставали, казвайки: „Какъв великолепен звяр!“ и „Пис, пис котенце“.

Следват три сцени за най-страшното същество в света на Диска....- Багажът

— Какво… — замънка Ринсуинд.
— Млъкни! — изсъска тя. — Нещо идва насам!
С едно грациозно движение тя се изправи, завъртя се на пета и метна ножа.
Чу се глух ехтящ удар.
Конина се вторачи. Може би за пръв път героичната кръв, бушуваща във вените й и давеща всеки неин шанс да прекара живота си в розова престилка, се поддаде на недоумението.
— Току-що убих един дървен сандък — сподели момичето.
Ринсуинд надникна.
Багажът стоеше на подгизналата улица с още трепкаща в капака му дръжка и зяпаше Конина. После леко промени позата си със сложно танго на безбройните крачета и се взря в Ринсуинд. По сандъка нямаше нищо освен ключалка и панти, но умееше да впива поглед по-добре и от игуана. А опреше ли до изразяване на оскърбени чувства, някой подритнат от стопанина си кокер-шпаньол можеше само да диша прахта на Багажа.
— Какво е това? — прошепна свирепо Конина.
— Ами Багажът — отегчено я просвети Ринсуинд.
— Твой ли е?
— Всъщност не, но някак ми принадлежи…
— Опасен ли е?
Багажът пак пристъпи на място, за да я погледне.
— Има две мнения по въпроса — започна Ринсуинд. — Някои твърдят, че е опасен, други възразяват, че е изключително опасен. А ти как мислиш?
Багажът леко надигна капака си.
Бе изработен от мъдро крушово дърво, толкова магическо растение, че вече бе измряло почти навсякъде по Диска и оцеляваше само на едно-две места. Приличаше на бурените, които растат в ямите от бомбени взривове — можеше да процъфтява само там, където са били прахосани неимоверни количества магия. По традиция жезлите на магьосниците също се правеха от мъдро крушово дърво.
Сред вълшебните свойства на Багажа едно беше особено праволинейно — следваше навсякъде оногова, когото бе приел за свой собственик, без оглед на измерения, страна, вселена или време. _Навсякъде._ Да се отървеш от него не беше по-лесно, отколкото да излекуваш грип за секунда.
Освен това Багажът стигаше до крайности в закрилата на притежателя си. Няма подходящи думи да се разясни поведението му на всички останали обитатели на този свят, но ако започнем с „кръвожадна злоба“, началото не е лошо.
Конина се вгледа напрегнато в капака. В момента много приличаше на уста.
— Аз избирам „смъртно опасен“ — реши тя.
— Обича чипс — сподели още сведения Ринсуинд и се поправи: — Е, това е силно казано. Но поне го яде.
— А обича ли хора?
— О, яде и тях. Досега май станаха петнайсетима.
— Лоши ли бяха или добри?
— Просто мъртви според мен. А, да, пере ми дрехите — слагам ги вътре и после ги взимам чисти и изгладени.
— Не са ли оплискани с кръв?
— Знаеш ли, тъкмо това е най-смахнатото…
— Смахнато ли? — повтори момичето, без да откъсва поглед от Багажа.
— Така си е, защото вътрешността му не остава една и съща, в известен смисъл е многоизмерна и…
— Как е настроен спрямо жените?
— Изобщо не е придирчив. Е, миналата година изяде книга със заклинания. Мусеше се три дни, накрая я изплю.
— Ама че ужас… — промълви Конина и отстъпи заднешком.
— Абсолютно си права — подкрепи я Ринсуинд.
— Не, бе, говоря за това как зяпа!
— Голям майстор е, нали?

В малко селце дълбоко в гората стар шаман хвърли още няколко съчки в огъня си и се вторачи през дима в засрамения си чирак.
— Сандък с крака, а? — попита.
— Да, господарю. Появи се от небето и ме загледа — отвърна чиракът.
— Значи и очи е имал тогава, този сандък?
— Н… — започна чиракът и спря, озадачен. Старецът се намръщи.
— Мнозина са видели Топакси, Бог на Червената Гъба и са спечелили името шаман — каза. — Някои са видели Скелде, дух на дима и тях наричаме заклинатели. Малцина са имали привилегията да видят Умчерел, душата на гората, те са известни като духоукротители. Но никой не са видели сандък със стотици крака, който да ги гледа без очи, и те са известни като идио…
Прекъсването се дължеше на внезапен писък и прахоляк от сняг и искри, който издуха огъня напреко през тъмната колиба, появи се мъгляво видение, веднага след това отсрещната стена се разтвори с трясък и привидението изчезна.
Настъпи дълго мълчание. После малко по-късо мълчание. После старият шаман каза предпазливо:
— Нали не видя току-що как двама минаха оттук, възседнали метла с главите надолу, като си крещяха и се обиждаха един друг?
Момчето го изгледа спокойно.
— Съвсем не — каза.
Старецът въздъхна с облекчение:
— Слава тебе, господи — каза. — И аз не видях.

Коен беше вперил очи в него. Той връчи пъпеша на джуджето без да го погледне и излезе от сянката. Безчене го наблюдаваше как се промъква безшумно около сандъка (или поне толкова безшумно, колкото бе възможно със стави, скърцащи като кораб с издути платна) и как го побутва веднъж-дваж със сабята си, много внимателно, сякаш всеки момент го очаква едва ли не да избухне.
— Просто сандък — извика му джуджето. — Какво толкова му е специалното на един сандък?
Коен нищо не каза. Клекна болезнено и се вгледа отблизо в ключалката на капака.
— Какво има вътре? — попита Безчене.
— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Коен. — Помогни ми да се изправя, ако обичаш.
— Да, но този сандък…
— Този сандък — почна Коен, — този сандък е… — той размаха неопределено ръце.
— Продълговат?
— Свръхестествен — тайнствено произнесе Коен.
— Свръхестествен?
— Ъхъ.
— Аха — рече джуджето.
Постояха малко така, съзерцавайки сандъка.
— Коен?
— Да?
— Какво значи свръхестествен?
— Ами свръхестествен е… — Коен спря и погледна надолу раздразнено. — Ритни го и ще разбереш.
Обковано със стомана ботушче на Безчене се заби в едната страна на сандъка. Коен трепна. Нищо друго не се случи.
— Аха, разбирам — зарадва се джуджето, — свръхестествен значи дървен, нали?
— Не — отвърна Коен. — Той… не би трябвало да реагира така.
— Разбирам — рече Безчене, който не разбираше и започваше да съжалява, че Коен излезе от сянката под това жарко слънце. — Мислиш, че би трябвало да избяга, така ли?
— Да. Или да отхапе крака.
— Аха — каза джуджето. То лекичко хвана Коен под ръка. — Тук под сенчицата е много приятно рече, — защо не си почи…
Коен го отблъсна от себе си.
— Той наблюдаваше тая стена — възкликна. — Гледай, затова не ни обръща никакво внимание. Взира се в стената.
— Да, точно така — успокои го Безчене. — Разбира се, че гледа тази стена с малките си очета…
— Я не се вдиотявай, няма никакви очи — сряза го Коен.
— Извинявай, извинявай — занарежда бързо Безчене. — Гледа стената без очи, извинявай.
— Мисля, че нещо го тревожи — заключи Коен.
— Ами така де, тревожи се, няма съмнение съгласи се Безчене. — Предполагам, че просто иска да се махнем и да го оставим на мира.
— Мисля, че е много озадачен.
— Да, наистина изглежда озадачен — потвърди джуджето.
Коен го изгледа кръвнишки.
— Ти пък как разбра? — заяде се той. Безчене изненадано осъзна, че ролите несправедливо са се сменили. Той гледаше ту Коен, ту сандъка, а устата му непрекъсната се отваряше и затваряше.

— Трябва да спасим поне младата дама — твърдо рече Двуцветко.
— Добре, но побързай!
Двуцветко взе ножа и се спусна към олтарния камък. След няколко несръчни удара успя да разсече въжетата, с които беше вързано момичето, то се изправи да седне и избухна в сълзи.
— Всичко е наред… — започна Двуцветко.
— Не е, по дяволите — озъби се и го изгледа кръвнишки със зачервените си очи. — Защо хората винаги всичко развалят? — Издуха носа си възмутено с крайчеца на робата си.
Двуцветко погледна смутено към Ринсуинд.
— Ъ-ъ, Вие май не разбирате добре — рече. — Искам да кажа, ние току-що Ви спасихме от абсолютно сигурна смърт.
— Не е лесно по тези места — каза тя. — Искам да кажа, не е лесно да запазиш… — почервеня и нещастно заусуква крайчеца на робата си. — Искам да кажа, да останеш… да не си позволиш да бъдеш… да не загубиш квалификацията си.
— Квалификациите си? — недоумяваше Двуцветко, печелейки купата „Ринсуинд“ за най-бавно загряващия човек в цялата мултивселена. Момичето присви очи.
— Можех сега да съм там горе с Богинята на Луната и да пия медовина от сребърна купа — каза заядливо. — Осем години стоене в къщи в събота вечер отидоха на вятъра!

Аз мъченически бавно и методично продължавам да си цапотя темата с неразбираеми цитати на Пратчет.

Докато казваше това съзнаваше, че може би е пропуснал нещо жизненоважно. 3атвори очи и се помъчи да си спомни последните няколко минути от разговора. Разкритието го блъсна като чувал с пясък.
— Татко?
Тя скромно сведе очи.
— Всъщност съм осиновена — каза. — Намерил ме е, когато съм била малко момиченце, така казва. Доста тъжна история. — Лицето й грейна. — Ела да се запознаеш с него — приятелите му са на гости тази вечер, сигурна съм, че ще му е интересно да те види. Той няма много светски контакти. Аз също — добави.
— Извинете — каза Ринсуинд, — правилно съм разбрал, нали? Говорим за Смърт, нали така. Висок, слаб, празни очни ябълки, отръки му иде да върти косата?
Тя въздъхна:
— Да, боя се, че видът му е против него.
Макар да беше вярно, че както вече посочихме, Ринсуинд трябваше на магията, колкото велосипед на бръмбар, въпреки това, той си запазваше привилегията на практикуващите това изкуство, а именно, че в момента на смъртта му самият Смърт ще трябва да се яви да го вземе (вместо да прехвърли работата на по-маловажно антропоморфично въплъщение, както обикновено става). Главно поради своята некадърност Ринсуинд настоятелно бе пропускал да умре в точно определеното време, а ако има нещо, което Смърт не обича, то това е липсата на акуратност.

Смърт измъкна книгата с кокалестата си ръка и запрелиства страниците, без да забелязва присъствието на двамата.
— ТАКА — рече. — ЧУМА, ОТВОРИ НОВА КОЛОДА КАРТИ. ЩЕ ГО ЧАТНА ТОВА АКО ЩЕ ДА УМРА, В ПРЕНОСЕН СМИСЪЛ, РАЗБИРА СЕ.

Нямаше да е зле да атакуват веднага. Наместо да сторят това, един от тях, успокоен от съзнанието, че има меч, а Коен няма, боязливо се запромъква с рамото напред към него.
— А, не — извика Коен, като махаше с ръце. — Хайде, хайде, момче, не по тоя начин. Мъжът го изгледа косо.
— Не по кой начин? — попита подозрително.
— Никога не си държал меч, нали?
Мъжът почти се обърна към колегите си за подкрепа.
— Не, не много — отвърна, — не често. — Размаха заплашително сабята си. Коен вдигна рамене.
— Може би ще умирам, но бих се надявал да ме убие човек, който умее да държи меча като воин — рече.
Мъжът погледна към ръцете си.
— Изглежда както трябва — усъмни се той.
— Виж какво, момче, знаем нещичко за тия работи. Искам да кажа, я ела тука за малко и… нямаш нищо против, нали?… така, лявата ти ръка трябва да дойде тук, около ръкохватката, а дясната ти ръка отива… точно така, точно там… а пък острието отива право в крака ти.
Мъжът изпищя и се хвана за крака, а Коен го ритна и по другия, така че да падне и после се обърна към цялата стая.
— Пипкава работа — каза. — Защо не ме атакувате всички?

"Чакай, чакай! - скастри го сержант Колън. - Вече прекаляваме, та чак се оливаме. Я ме чуйте - не искам да има убити, ясно? Случайно аз съм сержантът тук, ако някой го интересува. Разбрахме ли се, Керът? Ноби? Никакви стрели, никакви размахани мечове. Бездруго се натрисаме в имоти на гилдиите, но ще загазим здравата, ако простреляме някого. Лорд Ветинари няма да се задоволи със сарказъм. Може да стигне и до... - Колън преглътна на сухо - ...ирония."
---
"Анкх може би е единствената река в света, върху която разследващите могат да очертаят с тебешир позата на трупа."

---
"Сержант Колън имаше широка обща култура. Той беше минал през школата на Баща Ми Винаги Казваше, завършил беше колежа Всички Знаят, а в момента правеше аспирантура в университета Един Човек В Кръчмата Го Разправя."
---
"Наистина е удивително какви неща падат понякога връз Анкх-Морпорк. Преваляванията от дребни рибки и жаби са добре познато явление, въпреки че падащите метални кревати предизвикваха коментари."

"Може и да проумеем защо човечеството е тук, макар че това вече е по-сложничко и подсказва друг въпрос: "Че къде другаде трябваше да сме?". Ужасно е обаче да си представиш как някакво божество разбутва облаците и казва: "Ей, сган, още ли сте тук?"
---
"Значи поне нещо му бе потръгнало както трябва тук. Някой в тази нажежена пустош го искаше жив. Твърде обезпокояващо прозрение. Защото никой досега не се бе стремил да му опази живота за добро."

Относно следващите сцени - Магьосниците са в капан на безлюден остров.

"Деканът огледа несръчните чертежи, които бе надраскал върху един камък.
- Че какво трудно има да си направим поне лодка? Успяват дори хора, които обичат да носят кости в носа и ушите си. А пък ние сме продукт на хиляди години просвещение. Не може да не ни е по силите, Старши наставнико. - Непременно, Декане. - Необходимо е само да претърсим този остров, докато не намерим книга със заглавие "Практически наръчник по корабостроене за начинаещи"..."

---
"Паметта на Декана се събуди изведнъж.
- Дърво с рохки яйца?
- Да - потвърди Старшият наставник. - Много са вкусни заедно с плодовете на хлебното дърво.
- Дали няма да чуя ей сега, че тук има и дърво с лъжици по клоните?
- Не, разбира се.
- Радвам се.
- Защото е храст."

Иии нова последна доза цитати от мен. Споко за дълго време напред няма ви тормозя повече.
За всеки случай аз пак да си кажа - Пратчет е гений.

От "Цветът на магията"

„Двуцветко беше турист - първият, видян някога на Диска. Турист, според Ринсуинд, означаваше идиот.“

От "Последният континент"

Всичко си вървеше много добре около чистата логика и начина, по който вселената се управляваше от логиката и хармонията на числата, но беше очевиден простият факт, че Дискът явно прекосява пространството на гърба на гигантска костенурка, а боговете имаха навика да наобикалят къщите на атеистите и да им трошат прозорците.“

От "Морт"
- НЕ СИ ЧУВАЛ ЗА ЗАЛИВА МАНТИ, НАЛИ? - попита Смърт.
- Не, сър - каза Морт.
- ТАМ ИМА ЗНАМЕНИТО КОРАБОКРУШЕНИЕ.
- Наистина ли е имало?
- ЩЕ ИМА - каза Смърт, - АКО ОТКРИЯ КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ НАМИРА ПРОКЛЕТОТО МЯСТО.

"Всяка една война в човешката история винаги завършва с абсолютно един и същи резултат: гарвани - 1000 точки, хора - 0 точки."

От "Готварската книга на леля Ог"
КАЗВАТ ,ЧЕ пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му,което само иде да покаже,че и с анатомията са толкова зле,колкото и с всичко останало,освен ако не ви дават инструкции как да го наръгате,в който случай по-добрият начин е под ребрата и право нагоре.

"— МОМЧЕТО ИСКА ПАНТАЛОН, КОЙТО ДА НЕ ДЕЛИ С НИКОГО, ОГРОМЕН ПАЙ С МЕСО, ЗАХАРНО МИШЛЕ, „МНОГО-МНОГО ИГРАЧКИ“ И КУЧЕНЦЕ НА ИМЕ РОШЛЬО.
— Колко трогателно — промърмори Албърт. — Налага се да избърша от очите си сълзите на умиление, защото както виждате, ще получи жалка дървена играчка и една ябълка.
— НО ПИСМОТО Е СЪВСЕМ НЕДВУСМИСЛЕНО…
— Да де, ама пак се намесват социално-икономическите фактори. Светът ще затъне в хаос, ако всекиму се изпълняват желанията, нали?
— В МАГАЗИНА ИМ ДАВАХ КАКВОТО ПОИСКАТ…
— С което създадохте големи главоболия на мнозина. Замълчах си, защото така си гонехме целта, но това не може да продължава до безкрай. Каква полза от бог, дето ти изпълнява всеки каприз?
— ОЗАДАЧАВАШ МЕ.
— Важна е надеждата, господарю. Тя е основната съставка на вярата. Ако дадем конфитюр на хората още днес, ще седнат и ще го излапат. Но утрешният конфитюр… В стремежа си към него просто нямат спиране.
— ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА БЕДНИТЕ ПОЛУЧАВАТ БОКЛУЦИ, А БОГАТИТЕ — ПРЕКРАСНИ НЕЩА?
— Горе-долу това е. Ето ви го смисъла на Прасоколеда.
Смърт едва не захлипа.
— НО АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС! — Позасрами се. — Е, ПОНЕ В МОМЕНТА."
...

"— Добре — въздъхна тя.(Сюзън) — Не съм чак толкова тъпа. Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от… фантазии, за да понасят живота.
— ВСЕ ЕДНО ГЪЛТАТ РОЗОВИ ХАПЧЕТА? НЕ. ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ."

- Че защо да търся съвет за… жените?
— О, нямах предвид нищо конкретно — невинно отвърна Ото.
— Впрочем ти си вампир. Какъв съвет бих могъл да очаквам от теб по въпроса за жените?
— Ох, отпушете зи ноза и подушете този чезън, както казваме ние! Какви злучки бих могъл да зподеля з ваз… — Ото помисли малко. — Но няма да го зторя, защото вече не върша такива неща, откакто прозрях зветлината. — Той сръга с лакът изчервения като домат Уилям. — Замо ще зпомена, че те не винаги пищят…
— Това не беше ли лека проява на безчувственост от твоя страна?
— Е, така беше в лошите зтари времена — припряно избълва Ото. — Зега за мен няма нищо по-добро от чаша вкузно какао и приятна пезен около хармониума в нашата зала. О, да. Няма никакво зъмнение.
Уилям смътно си спомняше какво бе казал някакъв умник: „По-страшен от жадуващия кръв вампир е само вампирът, жадуващ нещо друго.“ Цялата непреклонна решителност, влагана в намирането на млади жени, които спят в стаи с отворени прозорци, се насочваше в друг интерес с безмилостно и несекващо старание.

— Но какво станало? — попита Конина.
— Все тая е — тъжно я увери Ринсуинд. — Всичко ще започне отначало. Имам предчувствие. Инстинктите ми си ги бива. Твърде много магия нахлува в света. Ще се развихри невъобразимо страшна война. Пак ще се започне. Но Дискът е твърде стар да я понесе втори път. Всичко е износено и протрито. Над нас надвисват тъма, разруха и гибел. Наближава Апокралипсисът.
— И Смърт ще крачи нашир и надлъж — допълни услужливо Найджъл.
— Какво? — сопна се Ринсуинд, ядосан от прекъсването.
— Казах, че Смърт ще крачи нашир и надлъж.
— Нямам нищо против да е нашир и надлъж. Там са чуждите земи, на кого му пука за тях. Но не очаквам с нетърпение да започне да се навърта наоколо.
— Това е само метафора — обясни Конина.
— Ха, ти пък какво знаеш… Срещал съм го.
— И как изглеждаше? — полюбопитства Найджъл.
— Ще го кажа така…
— Да?
— Нямаше нужда от услугите на фризьорка.

— _Настъпва моментът, когато магьосничеството ще престане да бяга_ — везирът изгледа пренебрежително Ринсуинд — _и ще се възпротиви. Ще запомните тези събития до края на живота си._
— А, значи до пладне? — плахо промърмори Ринсуинд.

Тъй като в една друга тема беше похвалила "Дядо Прас" ,та тамън я започнах.Аз явно съвсем не съм започнала отначалото но все пак учудващо бързо схванах нещата (НАДЯВАМ СЕ) tongue

Е все пак бях чела и "Морис и неговите образовани гризачи" (май така се казваше). sun

Ще дадеш ли своето мнение за Дядо Прас дали ти харесва?
Както и ако може да ми разкажеш малко за този Морис и неговите образовани гризачи - не съм го чел.

Аз пак съм тук с нова порция убер-мубер гениални сцени, извадени от контекста и съответно вкарващи в недоумение какво аджеба хваля.
Цитати от "Туп"

— Кой ви подкокороса?
Ото вдигна очи с наранено изражение:
— Аз замо правя знимките, командире. Пък и да знаех, не мога каза поради Звободата на Презата.
— Свобода да наливате масло в огъня имаш предвид?
— Това е то звободата — сви рамене Ото. — Никъде не е речено, че е приятна.

— Ъ-ъ… две марки, сър — обади се тя. Ваймс се загледа по-отблизо. Не беше успял да схване всички подробности, преди да му падне пердето. Ами да, две марки. Бяха почти еднакви. И двете изобразяваха Куумската долина — скалиста местност, заобиколена с планини. И двете илюстрираха битката. Но на едната миниатюрни тролове преследваха джуджета отдясно наляво, а на другата джуджета преследваха тролове отляво надясно. Куумската долина, където троловете бяха нападнали от засада джуджетата и джуджетата бяха нападнали от засада троловете. Ваймс изпъшка. Купете си собствената глупава история, по десет пенса парчето, с голяма колекционерска стойност.
— Възпоменателна партида за Куумската долина — прочете той. — Но ние не искаме да я помнят! Искаме да я забравят!
— Това са просто марки, сър — обади се Веселка.
— И всъщност няма закон срещу марките…
— Трябва да има закон срещу идиотщината!
— Ако имаше, сър, всеки ден щяхме да работим извънредно — Веселка се усмихна накриво.

Една вечер след уморителен ден Ваймс пробва своята улична версия на детската приказка:
"Къде е моят тати?
Това моят тати ли е?
Вика «Мамка му! Мърша и скариди!»
Това е Дъртия Гнусен Рой!
Това не е моят тати!"

Ветинари вдигна бледа ръка, когато Ваймс отвори уста да възрази.
— Трябва да знаем истината, Ваймс. Истината на командир Сам Ваймс. Може да значи повече, отколкото смяташ. В Равнините със сигурност, че и доста по-нататък. Хората ви знаят, командире. Потомък на страж, който е вярвал, че ако покварен съд не обезглави злите крале, стражникът трябва да го направи…
— Беше само един крал — запротестира Ваймс.
— Сам Ваймс веднъж ме задържа за измяна — спокойно посочи Ветинари. — И Сам Ваймс веднъж задържа дракон. Сам Ваймс спря междунационална война, задържайки двамата главнокомандващи. Той е поразителен тип, този Сам Ваймс, направо задържа света на място. Сам Ваймс уби върколак с голи ръце и носи закона със себе си като светилник…

Ваймс си тръгна.
След малко Дръмнот, главният секретар на патриция, влезе с тихи стъпки в стаята и постави чаша чай пред Ветинари.
— Благодаря, Дръмнот. Слушаше ли?
— Да, сър. Командирът изглежда не си поплюва.
— Нахлули са в дома му, Дръмнот.
— Съвършено вярно, сър.
Ветинари се облегна на стола и се вторачи в тавана.
— Кажи, Дръмнот, правиш ли залагания?
— От време на време залагам, по някоя дребна сума, сър.
— Добре, ако изборът е, от една страна, невидимо и много мощно квазидемонично нещо, изградено от чиста мъст, а от друга — командирът, на кого би заложил, да речем… един долар?
— Не бих, сър. Случаят изглежда като за съд.
— Да — промълви Ветинари, взирайки се умислено в затворената врата. — Да, наистина.

Дам, пак съживявам тая тема за никому интересуващ го автор - но аз продължавам да настоявам ПРОЧЕТЕТЕ ПОНЕ ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА СИ ПРАТЧЕТ!
Затова пробвам и нов подход - това което най се услажда на хората, които ги мързи да четат книжки - да гледат филми!
Представям трейлъртие на трите телевизионни тричасови филма, екранизиращи три от книгите на Пратчет. И трите филма ги има в Замунда.

Дядо Прас - една от най-гениалните книги, които съм чел, предоставя една сравнително доста добра екранизация.

Цветът на магията

Пощоряване

Дано сега малко попривлече окото или съвсем унищожи всичко.

ТЕРИ ПРАТЧЕТ, ЕДИН ОТ НАЙ-ЛЮБИМИТЕ МИ ПИСАТЕЛИ НА СВЕТААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!! <33
Този човек ГО ОБОЖАВАМ. О.О
Не съм чела цялата поредица, а засега само отделни книги, но след всяка прочетена почвам негова нова. Сега съм на „Господари и господарки“.
Иначе прочетените засега са;
- Вещици в чужбина.
- Цветът на магията.
- Подвижни образи.
- Малки богове.
- Крадец на време (любимата ми. <3)
- Маскарад.

Любимият ми герой определено е Рони Соах. ;3 Както и Баба Вихронрав. И Леля Ог. И Сюзън. И Смърт на мишките. И Смърт също. Ама най-вече Рони. Няма какво да се лъжем.

И цитат, после още ще търся;

От "Крадец на време";
— Ти си първият — заяви Лу Цзе. — Общо взето, ти си основал бизнеса. Бил си новатор.
— Много време мина оттогава — възрази Рони. — И всичко се промени.
— Не е същото, прав си — потвърди Лу Цзе.
— Да вземем за пример Смърт — продължи Рони Соах. — Вълнува зрителите, признавам, но кой не изглежда добре в черно? И все пак… Смърт… Какво е смъртта?
— Просто един безкраен сън — подсказа Лу Цзе.
— Безкраен сън — повтори Рони Соах. — А пък останалите… Война ли? Ако войните са страшни, защо хората воюват толкова упорито?
— На практика им е хоби да воюват — отбеляза Лу Цзе и се зае да си свие папироска.
— На практика е хоби, да — кимна Рони Соах. — А Глад и Мор… хъ…
— Няма защо да ги обсъждаме — съгласи се Лу Цзе.
— Именно. Да, признавам. Глад е страшен, то се знае…
— … в някоя селска община, но времената са други — довърши Лу Цзе и пъхна папироската в устата си.
— Така си е. Времената са други. Я ми кажи — бои ли се типичният гражданин от глада?
— Ами, той си мисли, че храната се отглежда в магазините.
Лу Цзе вече се забавляваше. Осем столетия бе трупал опит в подтикването на висшестоящите монаси към желаните от него възгледи, а повечето от тях бяха проницателни хора. Реши да попритисне жертвата.
— Е, не може да се отрече обаче, че градските жители се боят от пожари. И това е нещо ново. Пука ли му на примитивния селянин? Напротив, смята огъня за полезен. Като няма гори, вълците са надалеч. И да изгори колибата му, греди и слама има колкото щеш. Но засели ли се на улица, претъпкана с дървени къщи, където всеки си готви у дома…
Рони го зяпаше сърдито.
— Огън, а? Огън! Някакъв си полубог! Едно нищожество се сетило да отмъкне пламъче от боговете и хоп! — безсмъртие. Това ли му е квалификацията, къде му е опитът? — От пръстите на Рони изскочи искра и запали папироската на Лу Цзе. — И като се заприказвахме за боговете…
— Всички до един са млади и зелени — веднага го успокои метачът.
— Прав си! Хората започнаха да им се кланят, защото се бояха от мен. Това известно ли ти е?
— Нямах представа — невинно отвърна Лу Цзе.
Но изведнъж раменете на Рони се превиха.
— Беше отдавна, разбира се. Сега е неузнаваемо. И аз не съм какъвто бях.
— Е, няма как да е иначе — утеши го Лу Цзе. — Но всичко зависи от гледната точка, нали? Да речем, че някой човек… тоест…
— Антропоморфна персонификация — помогна му Рони Соах. — Но аз открай време предпочитам понятието „аватар“.
Веждите на метача се събраха.
— Много ли обичаш да хвъркаш из въздуха?
— Бъркаш думата с „авиатор“.
— Извинявай. Нека да е аватар. Благодаря. Да речем, че преди хиляди години е изпреварил времето си, но ако реши да се огледа внимателно, току-виж, открие, че светът отново му е в кърпа вързан… — Лу Цзе помълча стратегически, преди да продължи: — Моят игумен твърди, че ти си изключително важен, за да разберем какво се случва във Вселената.
— Е… да, но само той — оплака се Рони Соах.
— Формално погледнато — да, само той. Затова пък е игумен. И главата му пращи от мозък. В нея се въртят такива огромни мисли, че ги избистря чак в следващото си прераждане! Ако ще цели тълпи селяни да се плашат от глада, такива като теб трябва да се стремят не към количеството, а към качеството. Замисли се за градовете. Някога бяха купчини тухли от сурова глина с имена като Ур, Ух или Ъг. Но напоследък милиони хора се скупчиха в градовете. И животът в тях е сложен до сълзи. Я познай от какво се страхуват, ама истински. А страхът… Той е равен на вяра. Какво ще кажеш?
Мълчанието се проточи.
— Не споря, обаче… — започна Рони.
— Само че няма да живеят в градовете още дълго, защото сивите човечета ще надробят всичко на парченца, за да видят как работи. И накрая не би останал кой да вярва.
— Моите клиенти разчитат на мен… — смотолеви Рони Соах.
— Какви клиенти?! Сега ми говори Соах. Това не е гласът на Хаос.
— Ха! — кисело промърмори Хаос. — Още не си ми обяснил как се досети.
„Досетих се, защото имам повече от три мозъчни клетки, а ти си суетен, щом името ти е написано на каруцата, макар и наопаки. Тъмната витрина пък е истинско огледало и буквите се разпознават лесно…“
Но Лу Цзе знаеше, че така няма да постигне нищо.
— Набиваш се на очи. Не можеш да скриеш същността си. Все едно да покриеш слон със зебло. Дори да не виждаш слона, познава се какво има под зеблото.
Хаос сведе поглед окаяно.
— Де да знам. Толкова време мина…
— Брей! Нали каза, че някога си бил Номер едно? — премина към друг подход Лу Цзе. — Жалко! Е, не е твоя вината, че си позагубил уменията си през вековете, случва се…
— Загубил съм уменията си?! — наежи се Хаос и размаха пръст пред носа му. — Поне теб мога да стрия на прах, червейче!
— С какво, бе? — сопна му се метачът. — Със смъртоносно кисело мляко ли?
Смъкна се от каруцата.
И Хаос скочи след него.
— Накъде си тръгнал, след като дръзна да ми говориш така?!
Лу Цзе огледа табелите.
— Ами явно към Широката улица. Защо, това засяга ли те?
Хаос изрева. Съдра от себе си ивичестата престилка и бялата шапка. И май се уголеми. От него блъвна мрак като гъст пушек.
Лу Цзе скръсти ръце на гърдите си ухилен.
— Не забравяй Първо правило.
— Правило ли? Правила!… Аз съм Хаос!
— Който е бил в самото начало ли? — уточни метачът.
— Да!
— Създателят и разрушителят ли?
— Адски си прав!
— Привидно безкрайно сложно, привидно лишено от структура натрупване на събития, за което въпреки всичко има ясно причинно-следствено обяснение, и то ни дава ключа към разбирането на многоизмерната Вселена ли?
— По-добре не се съмнявай, че ще те… Какво?!
— Не изоставай от епохата, господине, не изоставай! — развика му се Лу Цзе и заподскача от крак на крак. — Ти си онова, за което те смятат хората! Променили са те! Дано те бива в смятането!
— Не можеш да ми заповядваш какъв да бъда! Аз съм Хаос!
— Я гледай… Не мога, а? Ама голямото ти завръщане на сцената няма да се състои, защото Ревизорите поеха всичко в ръцете си! Правилата, господине! Това е разковничето! Те са студените мъртви правила!
Сребристи мълнии изскачаха от ходещия облак, в който се превърна доскорошният Рони. Внезапно облакът, каруцата и конят изчезнаха.
— Е, можеше да стане и по-зле — обобщи Лу Цзе. — Хич не е схватлив. Нищо чудно да е малко старомоден.
Обърна се и срещна погледите на десетки Ревизори. Въздъхна и им се ухили простодушно. Множко му дойде за един-единствен ден.
— Е, поне вие сте чували за Първо правило, нали?
Явно успя да ги смути. Някой от тях се обади:
— Знаем милиони правила, човече.
— Милиарди. Трилиони — вдигна залога друг.
— Да, но мен не можете да нападнете заради Първо правило.
Най-близките Ревизори събраха глави.
— Сигурно се отнася за гравитацията.
— Не, за квантовите ефекти. Очевидно е.
— Не е логично да има Първо правило. Как да го избереш сред всички?
— Но ако няма Първо правило, възможно ли е изобщо да има други? Щом липсва Първо правило, къде тогава е Второ правило?
— Правилата са милиони! И е задължително да бъдат номерирани!
„Прекрасно!… Само ще почакам, докато им се разтопят мозъците.“
Но един Ревизор излезе отпред. Гледаше по-диво от останалите и имаше по-мърляв вид. И носеше брадва.
— Не е нужно да обсъждаме това! Трябва да си напомняме: „Ние не обсъждаме безсмислици!“
— Но какво гласи Първо… — намеси се друг Ревизор.
— Ще се обръщаш към мен с „господин Бял“!
— Господин Бял, какво гласи Първо правило?
— Много се радвам, че ми зададе този въпрос! — изквича господин Бял и замахна с брадвата.
Тялото на другия Ревизор се разпадна на рояк пъстри петънца, които набързо се стопиха.
— Още въпроси? — отново вдигна брадвата си господин Бял.
Лу Цзе се отдалечи заднешком на няколко крачки от него. Гордееше се с отработеното до съвършенство умение да се измъква с приказки, но резултатът изцяло зависеше от участието на второ донякъде здравомислещо създание в разговора.
Господин Бял впери поглед в метача.
— А ти защо не си знаеш мястото, органична твар?
Но Лу Цзе дочуваше други, прошепнати думи. Стигаха до него иззад близката стена.
— Никой не дава и пукнат грош за рекламните надписи?
— Точността е важна, Сюзън. Има указания на вътрешната страна на капака. Погледни.
— Нима мислиш, че тези думи ще уплашат някого?
— Моля те! Всичко трябва да се прави по подобаващия начин.
— Я ми дай кутията!
Господин Бял настъпваше към Лу Цзе, готов за удар с брадвата.
— Забранено е…
— На ви сега… ама че глупост… „превъзходен карамел с възхитително богат боровинков крем, обвити в загадъчно тъмен шоколад“… на ви, сиви копелета!
На улицата се посипа дъжд от дребни предмети. Някои от тях се разпукаха.
Лу Цзе чу чегъртането… или по-точно тишината поради секналото чегъртане, с което вече бе свикнал.
— О, не, разхлаби ми се пруж…

И аз малко да поспамя с цитати на Пратчет. :D
Да отбележа - от всичко най-много на Пратчет се кефя на бележките му.

От "Подвижни образи":
А сега… минали са осем часа.
Налегнатият от страховит махмурлук Пондър Стибънс гледаше гузно празното бюро до себе си. Виктор нямаше навика да пропуска изпити. Често повтаряше, че обичал това предизвикателство.
— Готови за обръщане на листовете с изпитните въпроси — предупреди ги надзирателят в дъното на залата.
Гърдите на шестдесет кандидат-магьосници се стегнаха в обръчите на мрачно непоносимо напрежение. Пондър опипа трескаво перодръжката, която му носеше късмет.
Магьосникът на подиума завъртя пясъчния часовник на катедрата с празното стъкло надолу.
— Можете да започвате.
Неколцина по-самонадеяни студенти обърнаха листовете с изписаната страница, като просто щракнаха с пръсти. Пондър ги намрази мигновено.
Посегна с перодръжката към мастилницата, която също би трябвало да му носи късмет, изобщо не я улучи от нерви, затова пък успя да я събори. Миниатюрен черен потоп заля неговия въпросник за изпита.
В душата му също се изля водопад от паника и срам. Попи мастилото с края на робата си, но само го размаза още по-нашироко по бюрото. Сушената жаба, донесена за късмет, падна на пода.
Пламнал от притеснение, намърлян с мастило, Пондър вдигна жален поглед към надзирателя и умолително изви очи към празното бюро.
Магьосникът кимна. Пондър с благодарност се премести от другата страна на пътеката, изчака сърцето му да укроти поне малко ударите си и с безкрайна предпазливост обърна хартията, оставена на бюрото.
След десет секунди, понеже не осмисли случилото се, пак завъртя листа в ръцете си, да не би останалите въпроси все пак да са били на обратната му страна.
А около него се бе възцарила тежка тишина, в която петдесет и девет ума почти проскърцваха от напън.
Пондър пак погледна страницата с въпроса.
Може би имаше някаква грешка. Не… ето ги печата на Университета, подписа на Архиканцлера и каквото още се полагаше. Дали не беше специална проверка? Вероятно го наблюдаваха зорко, за да видят как ще постъпи…
Той се озърна крадешком. Доколкото виждаше, другите студенти пишеха прилежно. Значи може и да беше грешка в края на краищата. Да. Изглеждаше все по-логично. Предположи, че Архиканцлерът е подписал листовете, но когато чиновниците е трябвало да нанесат самите въпроси, един от тях е стигнал само до наистина важния първи въпрос, а после са го извикали да свърши друга работа или каквото там се е объркало… Никой не е забелязал пропуска, сложили са листа на бюрото, където е трябвало да седне Виктор. Само че той не дойде и въпросникът накрая се падна на Пондър. Във внезапен прилив на набожност той реши, че такава е волята на боговете. Не е негова вината, че е получил такъв въпросник, нали? Дори беше готов да повярва, че ще е един вид богохулство, ако пропусне невероятната възможност.
Правилникът гласеше, че резултатите от изпита се зачитат задължително. Пондър не бе делил стаята си с най-вещия познавач на изпитните процедури, без да научи това-онова.
Пак се вторачи във въпроса: „Как се казвате?“
И отговори.
След малко подчерта отговора с линийката, която му носеше късмет.
Мина още време и за да покаже усърдие, написа отгоре:
Отгуворът на фъпрос Идно е:
Десет минути по-късно се престраши и добави отдолу:
Ей такова ми е имито.
Подчерта и този ред.
„Горкият Виктор ще съжалява ужасно, че не се яви.“
„Но къде ли се е дянал?“

----

Няма спор, че е важно умът ти да е ясен, когато се явяваш на изпит. Немалко забележителни кариери като чистене на улици, бране на плодове и свирене на китари по спирките на метрото са започнали поради неразбиране на този простичък факт.
Но Виктор имаше и още една, по-особена причина да е винаги нащрек.
Би могъл да сбърка и да издържи изпита.
Неговият вече покоен чичо бе завещал на племенника си скромно богатство с цел Виктор да не стане магьосник. Вероятно не бе осъзнавал истинската си цел, когато бе съставял завещанието, но всъщност точно такава се оказа. Бе си въобразявал, че помага на своя племенник да завърши образованието си, но Виктор Тугелбенд се отличаваше с изострена, макар и лукава проницателност.
Ето какво гласяха разсъжденията му:
„Какви са предимствата и недостатъците на магьосника? Например до известна степен се радваш на почит, но пък често се излагаш на опасности и винаги има риск да те премахне от пътя си събрат в Занаята. Защо да ставам многоуважаван труп?“
„От друга страна…“
„Какви са предимствата и недостатъците на студента, изучаващ магията? Имаш предостатъчно свободно време, прощава ти се, ако пиеш до побъркване и пееш просташки песнички. И никой не се опитва да те убие освен в типичните, присъщи за Анкх-Морпорк случаи. А благодарение на наследството се радваш на умерен, но приятен разкош. Е, не те уважават кой знае колко, затова пък си жив, за да разбираш това.“
Ето защо Виктор посвети немалко време и усилия да проучи подробно условията на завещанието, хитроумната изпитна система на Невидимия университет и всяка изпитна работа от последните петдесет години.
Студентите завършваха с най-малко 88 точки от тестовете.
Би било съвсем лесно да се провали. Това беше по силите на всеки идиот.
Но пък чичото на Виктор не беше глупак. Според едно от условията в завещанието, ако студентът постигнеше по-малко от 80 точки, поточето от пари към джоба му щеше да пресъхне като плюнка върху горещ котлон.
И по свое му покойникът постигна посмъртна победа. Малцина студенти са учили толкова упорито като Виктор. Носеха се слухове, че по знания за магията можел да се мери с мнозина от старшите преподаватели. Прекарваше часове наред в удобно кресло насред Библиотеката, потънал в четене на гримоари и инкунабули. Разучаваше видовете тестове и изпитни въпросници. Слушаше лекциите с такова внимание, че можеше да ги повтори наизуст. Магьосниците в Университета бяха убедени, че е най-схватливият и прилежен студент от много десетилетия насам. И всеки път на изпитите за Завършването внимателно и компетентно получаваше 84 точки.
Направо тръпки да те побият.

------

-Едва тогава зърна фигурата до водата, обърната с лице към откритото море. Облягаше се на коса с дълга дръжка. Черното й наметало плющеше от вятъра.
Старецът закуцука към непознатия, спомни си, че е мъртъв, и закрачи уверено. Не бе ходил така от десетилетия, но колкото и да беше изумително, отново знаеше как да го прави.
Преди да преполови разстоянието до тъмния силует, той го заговори.
— ДЕККАН РИБОБЕ…
— Същият.
— ПОСЛЕДНИЯТ ПАЗИТЕЛ НА ПОРТАТА.
— Е, горе-долу.
Смърт поумува.
— ИЛИ СИ, ИЛИ НЕ СИ.
Деккан се почеса по носа. Помисли, че е естествено покойниците да докосват поне себе си. Иначе биха се разпаднали.
— Официално Пазителят трябва да бъде посветен от Висшата жрица. Ама Висша жрица не е имало от хиляди години. Виж какво, аз просто научих каквото трябва от дъртия Тенто, дето живееше тука преди мене. Един ден той ми рече: „Деккан, аз май съм на умирачка, значи делото ни остава в твойте ръце. Щото ако няма кой да помни както подобава, всичко ще се почне отначало, пък ти знаеш какво значи туй.“ Е, тъй си беше. Само че не мога да го нарека правилно посвещаване. — Мъртвецът се озърна към песъчливия хълм. — Бяхме само аз и той. После останах само аз да помня Света гора[1]. А сега… — Той изведнъж притисна безтелесна длан към устата си. — Олеле-е…
— ДА — потвърди Смърт.
Няма да е вярно, ако изтъкнем, че по лицето на Деккан Рибобе се изписа паника, защото лицето му всъщност се намираше на няколко метра от него със застинала усмивчица, сякаш трупът най-после бе схванал солта на вица. Духът му обаче се разтревожи сериозно.
— Виж какво — забърбори припряно, — лошото е, че никой не припарва насам освен рибарите от съседния залив. Ама те оставят рибата и бягат заради суеверията. Все нямах време да си намеря някой ученик или чирак, щото трябваше да поддържам огъня и да пея псалмите…
— ДА.
— … тежко бреме е, когато само ти можеш да свършиш работата…
— ДА — по-натъртено се съгласи Смърт.
— Е, знам, че нищо ново не ти казвам…
— ТАКА Е.
— … ама все се надявах на някой корабокрушенец или нещо подобно, или пък иманяр. Щях да му обясня всичко, както дъртият Тенто ми наля ума в главата, да го науча на песнопенията, да се погрижа за нещата, преди да пукясам…
— Е?
— Май не може да опитам тепърва…
— НЕ МОЖЕ.
— Знаех си — смънка Деккан унило.
Погледна разбиващите се в брега вълни.
— Преди хилядолетия тука имало град. Пък сега е море. При буря се чува как старите камбани на храма звънят под водата.
— ЗНАМ.
— Сядах тука в по-ветровитите нощи и се заслушвах. Все си представях как ония мъртъвци долу бият камбаните.
— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ.
— Дъртият Тенто ми разправяше, че под хълма имало някаква твар, дето принуждавала хората да вършат разни неща. Пълнела им главите с щурави приумици — споделяше Деккан, докато неохотно вървеше подир мрачната фигура. — Ама в мойта глава ни една щурава приумица не се свъртя.
— НО ТИ СИ ПЯЛ ПСАЛМИТЕ — изтъкна Смърт.
Един кон прекрати опитите си да пасе оскъдната тревица по дюните и изприпка при господаря си. Деккан откри с изненада, че копитата на жребеца оставят следи по пясъка. Би очаквал под тях да хвърчат искри или да се топят камъни.
— Ъ-ъ… — запъна се той. — Ще ми кажеш ли… какво става нататък?
Смърт му обясни.
— Знаех си — отрони умърлушеният покойник.
А на ниското било огънят, който пламтя цяла нощ, се покриваше с пепел. Все пак още имаше жарава.
Скоро и тя щеше да догори.
….
…
..
.
Догоря.
.
..
…
….
Цял ден нищо не се случи. После в една падинка към края на сякаш навъсения хълм се разместиха няколко песъчинки и откриха мъничък отвор.
Нещо се появи. Беше невидимо. Нещо весело, себично и възхитително. Недоловимо като идея, защото тъкмо това представляваше — необуздана идея.
Беше старо по начин, неизмерим чрез нито един календар, измислен от човека. В момента у нещото напираха спомени и копнежи. То си припомняше живот в други времена и вселени. Нуждаеше се от хора.
Надигаше се към звездите, променяше формата си, виеше се като дим.
На хоризонта блещукаха светлини.
То обичаше светлините.
Погледа ги миг-два и като недостъпна за окото стрела се устреми към града.
То обичаше и действието…
Минаха няколко седмици.

[1] Да не си помислите, че Holy Wood (Света гора) и Hollywood (Зеленикова гора) имат нещо общо? Ами! Както се изписва на екрана след края на филма, всички съвпадения са случайни и не са търсени нарочно. Пък вие вярвайте, ако щете…

» Новини за караоке диска с песни на Селена.
» За славата по света и у нас
» Новото CD на Сел на 4 място в света
» България се изкачи до №8 в света
» Постижим ли е света на съвършенството?