Митове в българската история

Следната тема ще се занимае с митовете в българската история.
Ползвана е книгата "12 мита в българската история" от проф. Божидар Димитров - директор на Историческия музей в София и водещ на историческо предаване по БНТ.
Професорът се е постарал на достъпен и увлекателен език да разясни грешките и пропуските допускани масово в учебниците по българска история и съответно научавани погрешно и от учениците.

Първи мит - Годината на създаване на българската държава (част 1)

Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от датата на образуването на днешната българска държава.
При всички случаи като правомерен критерий за раждането на една държава бе приет сключването на един мирен договор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11:55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на масата за преговори и да подпише доста унизителен мирен договор?“ Унизителен, да — по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи долното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес“, т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавският лимес е губен от много императори между III–VII век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Римската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата широка река не й бъде граница, европейските й владения ще бъдат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна България ще си има работа седем века от началото до края на съществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктрина — Римска империя. А поданиците й, независимо от етническия си произход, се наричат ромеи.

Любопитно е да видим какво си мислят съвременниците на събитията от 680–681 г. за датата на основаването на България — и българи, и ромеи. Българският възглед за основаването на държавата ни е изложен в летописното съчинение „Именник на българските канове“, създаден още в езическия период, някъде към края на VIII век. То започва естествено с легендарните канове Авитохол и Ирник, „живели“ по 300 и 150 години, и след някакъв наместник Безмер се стига до Курт (Кубрат). Оттам нататък за него и наследниците му вече се дават реални години на управление.

Забележимо е, че докато за легендарните Авитохол и Ирник се казва, че са „живели“ еди-колко си години, за Кубрат, Аспарух, Тервел и така нататък се пише „държа властта“ еди-колко си години. Българският летописец няма усещането, че при кан Аспарух се е основала нова държава. Той само съобщава, че кан Аспарух управлява „отвъд Дунава“, т.е. че тук е преместил столицата на държавата.

Следователно, за средновековните българи държавата ни е основана от кан Кубрат. Легендарните му предшественици са включени в летописа по простата причина, че всеки народ в миналото (а и сега) иска да изкара държавата си по-стара, отколкото е. Това внушава респект на чуждестранните партньори и патриотична гордост сред населението. Но, предполагам, че всеки средновековен българин се е ухилвал, като е четял колко са живели „основателите на държавата“, и вътрешно за себе си е приемал, че държавата му е основана от Кубрат. Всъщност и съставителят на „Именника“ с различията в термините („живял“ — за Авитохол и Ирник, и „държа властта“ — за всички останали канове) е подсказвал, че първата част на летописа е за външна употреба.

И тук е необходимо да отбележим, че първите ни историци, принадлежащи към т.нар. романтическа школа (Петър Богдан, написал своята „Българска история“ в 1667 г., и Отец Паисий, написал „История славянобългарска“ в 1762 г.), също не смятат, че в 680–681 г. се е случило образуване на българска държава. Петър Богдан смята много правилно, че тогава българите превземат Мизия, а отец Паисий дори не е чувал за Аспарух и той отсъства в разказа на „История славянобългарска“.

А защо датата на основаването на държавата не бе променена след 1989 г. поне в учебниците по история, наистина не знам защо. Аз не пиша учебници. Слушам понякога от колеги, които пишат учебници: „Е, добре бе, прав си за датата. Но рецензентите няма да ми пуснат учебника. Е, все пак с този договор в 681 г. Византия ни е признала за държава, защо първият акт на признание от една велика сила да не бъде смятан за рождена дата на държавата ни.“

Е, най-малкото защото е обидно да смятам за своя рождена дата деня или годината, в която ме е признал моят най-голям враг — сега и в следващите седем столетия. Освен това колегите, с които разговарях, не бяха медиевисти и затова и читателите не биха могли да знаят една съществена подробност от византийския политически живот. Византия никога не е признавала държави. По простата причина, че византийската държавна доктрина почива на принципите на християнския универсализъм. Според тези принципи едно е Божието царство на небето и едно царство може да бъде неговата проекция на Земята. Иначе казано, византийската държавна доктрина определя само една държава за легитимна на планетата — Римската империя, и това, както писах по-горе, е официалното име на държавата. Всяка нова държава е нарушение на Божия порядък и Византия може да се съобрази с появата й (ако е военно по-силна или е много далече), но не и да я признае. Византия никога официално не е признала държавата България и дори приелият християнството цар Борис I е наричан от византийския император (негов кръстник) с унижаващата българското достойнство титла „архонт“ (водач, вожд), а не с титлата „кесар“ (цар). С тази титла е удостоен само кан Тервел, но в момент, в който император Юстиниан II си връща престола с помощта на българската армия и е в разбираемо еуфорично настроение, а освен това е и изцяло зависим от българския гарнизон в Константинопол. Три години по-късно, избил противниците си и укрепнал на трона, василевсът тръгва на война срещу България, което означава, че не признава нито държавата, нито кесарския (царския) ранг на Тервел.

ЧАСТ 2

Според този мит, в 632 г. кан Кубрат създава българската държава със столица Фанагория на Кримския полуостров. Но тази държава е унищожена от хазарската държава след смъртта на кан Кубрат, някъде около 660 г. Петимата синове на Кубрат, чийто баща ги е заклел да не се делят, давайки им примера със снопа лозови пръчки, грабват по една част от племето и хукват с него по широкия свят. След 20-годишни митарства по евразийските степи ордата, или по-точно, чергарският катун на Аспарух, който се ориентира къде е, като разпитва заловени с ласо мотащи се по степите славяни, се добира до делтата на Дунав. Там Аспарух минава лично с 4–5 конници на юг от Дунава и се убеждава, че Мизия е много подходяща земя за основаване на държавата. Нищо че е част от държавната територия на най-силната държава в света и отгоре на всичко — населена с не особено приятелски настроени към българите славянски племена. С целия си катун, който включва жените, децата, кравите, овцете, кучетата и котките, Аспарух преплава Дунава и се настанява в едно землено дървено укрепление в блатата около делтата на Дунав. Срещу този катун тръгва императорът на Византия с цялата си армия, която по численост (60 000 бойци и офицери) е по-голяма от сбора на всички живи същества (броейки дори котките) в катуна на Аспарух. Но неизвестно защо тази елитна, обучена и отлично въоръжена армия, разполагаща с пехота, кавалерия, артилерия (обсадни машини) и дори флот, не само че не успява да победи нещастните чергари, но е и напълно разгромена от тях. Аспарух заел Мизия, застава на удобно място, вади меча си (апропо, българите са въоръжени в тази епоха със саби), забива го в земята и казва в зависимост от филма или книгата: „Тук ще бъде България“, „От днес България я има и ще пребъде во веки веков“; „Обявявам България за открита“. Не се смейте, и последната фраза чух наскоро в екранизацията на някакъв сценарий в една кабеларка.

Но дори и в този мит има неща, от които професионалните историци трябва да се срамуват. Така например разстоянието от Крим до делтата на Дунав. То е 500–600 километра и един народ, качен на коне и каруци, ще го измине за 20 дни, а не за 20 години.
Но още по-лошо е случилото се през 680 г. Срещу българите тръгва императорът с цялата си армия и флота. Византийската практика изключва императорът лично да възглавява цялата си армия за отблъскването на диво, малобройно чергарско племе, нарушило границите на империята. Такива племена катадневно се появяват по границите и императорът в такъв случай трябва да виси постоянно край Дунав с цялата си армия и флота. Сякаш няма други опасни противници — перси, араби, селджуки, франки — по другите си граници. А и много претенденти за трона в самия Константинопол. Срещу такива чергарски катуни императорът праща областния управител в нападнатата зона с подчинените му местни гарнизони и ако чергарското племе е по-големичко, на областния управител се изпраща подкрепление от 2–3 тагми (полкове) от Константинопол. Императорът не тръгва на война в такива случаи и защото победа над чергарско племе не носи престиж и слава.
Още по-показателен е и фактът, че в похода на императора към делтата на Дунав участва и флотът. Византийският флот в тази епоха брои средно 2000 кораба, твърде скъп е и изключително уязвим при морски бури. В 766 и 775 г. два византийски флота от по 2000 и 2600 кораба потъват съответно край Несебър и Поморие при летни бури. Затова скъпият флот се използва от Византия само в случай на крайна военна опасност за империята. Пропуснах да съобщя, че и издръжката на 60-хилядна армия струва много пари и такова скъпо сухопътно военно усилие Византия също си позволява само в случай на много сериозна военна заплаха. Заслужава да отбележа, че в историята на десетките войни, които водят България и Византия в периода VII–XIV век, само 3–4 пъти империята действа срещу България с цялата си армия и флот. Веднъж при император Юстиниан II в 705 г., при Константин Копроним в 765 и 776 г. и във войната срещу цар Симеон Велики в 917 г.
От всичко това става ясно едно — в 680 г. Константин IV Погонат, император на Римската империя (Византия), тръгва на война не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу ДЪРЖАВА И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а голяма и силна държава, разполагаща с армия, не по-малка от имперската, не по-малко добре обучена и въоръжена и поради това представляваща сериозна заплаха както за византийската армия, така и за териториалната цялост на империята.
Само при такива обстоятелства и дадености императорът може да оправдае пред доста чувствителното византийско общество, в което има и много противници, огромните разходи и опасности на тоталното военно усилие, което е предприел. Само в такъв случай може да има съветници, като архиепископ Константин Аламейски, който е съветвал да не се воюва с България, а да се задоволят исканията, които Аспарух е представил, преди да навлезе на юг от Дунав. Очевидно имало е дори хора, привърженици на императора, смятащи, че война с българите е опасна работа, която може да завърши с поражение.
И така, в 680 г. Византия воюва не с малобройно чергарско племе, а с държавата България, която при това е голяма и силна държава, способна да извади на бойното поле 50–60 000 добре обучени и въоръжени бойци и офицери.
Но къде е тази държава? Нали митът (и историците, и публицистите, стоящи зад него) унищожи България на Кубрат, раздели българския народ на пет малобройни части и натика Аспаруховата част в блатата край устието на Дунав. Между другото същите историци изчисляваха тази част от 10 000 до 20 000 души. Като се махнат жените, старците и децата (по 7–8 на семейство в тази епоха), излиза, че ако бяха прави, Аспарух е могъл да извади на бойното поле край Онгъла от 1000 до 7–8000 бойци. С толкова войници не се побеждава 60 000 армия. А дори и да се победи веднъж по щастливо стечение на обстоятелствата, Византия няма да се съгласи на мир, по силата на който губи огромна провинция, а ще мобилизира допълнителни собствени ресурси, ще плати на съседни на българите варварски племена да ги нападнат и в крайна сметка ще се справи с малобройния нападател. Такава е византийската практика в подобни случаи.

Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десетилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във византийския двор.
Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режисьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров степен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дълги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Кубрат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цялото Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости“ (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат — в прословутите „първи седем години“, и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век. И не само на дворцовия церемониал. В Константинопол живеещият в семейството на императора Кубрат е могъл да наблюдава как функционира перфектно организираната държавна машина на многонационалната империя. Курсът по „държавно строителство“ (казвам го както на шега, така и наистина) несъмнено е подтикнал Кубрат да организира в държава българите, попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.

Трети мит - хан Крум и законите

Издавал ли е наистина Крум т.нар. Крумови закони?
Сведението за Крумовото законодателство не е писано от съвременен на епохата хронист, а 150 години по-късно във византийския енциклопедичен сборник Свидас. Сборникът е предназначен за обучение на императорските деца — чрез добри примери от историята да се поучат как да управляват мъдро, справедливо ида бъдат полезни на страната и народа си. Дори само тези два факта трябваше да накарат старите ни историци да се замислят, че при сведения, писани столетие и половина, след като са се случили определени събития, може да са украсени, деформирани или просто да не са верни.

Разказът за Крумовото законодателство започва със съобщението, че в началото на Крумовото управление българите победили напълно аварите. Докарали аварските пленници при Крум и той ги попитал защо е загинала тяхната могъща някога държава. А те отговорили: поради пиянството, което се разширило, т.е. масово практикувано, доносничеството, кражбите и т.н. Уплашен, Крум заповядал да изкоренят лозята, за да няма алкохол в България, и въвел жестоките членовредителни наказания за кражби и доносничество.

Дотук добре. Само дето мотивът не може да бъде верен, т.е. по времето на Крум аварите не могат да бъдат победени и да бъдат докарани аварски пленници при Крум по простата причина, че няколко години преди Крум да поеме властта в Плиска, те вече са победени. Наистина в 799 г. Карл Велики прегазва държавата им и превзема с щурм столицата им, прочутия „Ринг“ — огромна землена крепост с кръгла форма. Владетел на България тогава е кан Кардам, който в суматохата сигурно е превзел Трансилвания, принадлежаща дотогава на аварите.

Наистина, съвременни на Крум автори пишат, че в 811 г. във войската му има аварски отряди, което може да стане само ако част от аварската земя (а това може да бъде само Трансилвания) е включена в границите на България при унищожението на Аварската държава в 799 г.

Не отговаря на историческата истина и второто сведение в разказа. А то беше, че кан Крум е заповядал да се изкоренят лозята. Това ако беше вярно, би трябвало да е станало около 803 г. И в 811 г. по време на голямото нахлуване на византийската армия начело с император Никифор в България да няма грам вино. Но съвременните на кан Крум хронисти, които го следят под лупа, странно не съобщават за антиалкохолния закон. Но затова пък пишат, че една от причините за бързата деморализация на нахлулата в България византийска армия са изпитите бъчви с вино, които откривали в превзетите български села и градове, включително и дори най-вече в столицата Плиска. А и наздравиците с черепа на Никифор, превърнат в чаша, едва ли са били с боза.

Е, ако две от сведенията в един средновековен разказ, писан 150 години след времето на живота на едно лице, не са верни, редно е да мислим, че и останалите не са верни. Въпросът със собствеността и посегателствата срещу нея не може да е уреден по времето на кан Крум. По това време българската държава има вече 170 години съществуване и не може да се мисли, че в тази държава дотогава всеки е можел да краде на воля.

И това наистина е така. Целият разказ за Крум, антилозарските му изстъпления и т.н. са един преработен разказ на античния писател Юстин, живял във II век и описващ действия на тракийския цар Орол.

Защо обаче Свидас е приписал тези деяния на кан Крум. Както вече писах, дори 150 години след смъртта си, той е бил известна личност във Византия, убил двама византийски императори и нанесъл няколко тежки поражения на Византия, отнел и Тракия. Сборникът, както писах, е трябвало да служи за учебник на императорските деца. Никому и с нищо неизвестният в X век във Византия тракийски цар Орол не би могъл да служи за пример как се прави силна държава. Но кан Крум, станал легенда по това време в Константинопол, е могъл. Хем дивак и варварин, хем пример за решителен и безкомпромисен държавник.

Хан Крум - втора част

Един от похватите на византийските хронисти, които, са основният източник на сведения за средновековната българска история, е да опишат българите, включително и владетелите им, като полудиви варвари, приписвайки им деяния, каквито никога не са вършили. За съжаление разказите им без необходимия критичен анализ се възпроизвеждат от българските историци в първата половина на XX век и се превръщат в национални митове. Между най-„пострадалите“ от тези манипулации с древните текстове е кан Крум, управлявал България между 801 (или 803) и 814 г. Много го мразят съвременните византийски хронисти и, между нас казано — има защо. В краткото си управление кан Крум успява да нанесе съкрушителни поражения на византийската армия и да откъсне от империята такава ценна в стопанско и в геополитическо отношение област, като Тракия. Той обединява с Дунавска България и втората българска държава, основана от кан Кубер в 680 г. в Македония, която към 811 г. заема и територията на Косово и Източна Албания. Откъсва и част от Аварския хаганат — Трансилвания. Но най не могат да му простят колегите-византийци от IX век, че не само разгромява императорската армия във Върбишкия проход през 811 г., но и убива водещия войската император Никифор I Геник. Ранен е тежко и престолонаследникът Ставракий, който императорства само 3 месеца и умира от раната си. В цялата история на Византия дотогава в сражение с чужд противник загива само един император (Валент в 378 г.), а тук в един ден цели двама. Мимоходом ще отбележа, че следващият византийски император, който ще бъде пленен, е Теодор Комнин — в 1230 г., при Клокотница пак от българите, а следващият, който ще бъде убит, е Константин Драгаш в 1453 г. при падането на Константинопол под властта на турците.

Тези болезнени удари върху византийската държава, мощ и самочувствие, нанесени от кан Крум, буквално са озверили византийските хронисти и те се чудят каква диващина и зверство да му припишат. Съобщават например, че кан Крум обсажда Сердика в 809 г., не може да я превземе с щурм и обещава на гражданите и гарнизона, че ще ги пусне да си ходят невредими, ако му предадат крепостта. Те му я предават, но той вероломно нарушава споразумението и избива гарнизона (6000 бойци) и гражданите и срива крепостните стени и жилищата, след което си отива в Плиска.

Човек се пита, след като толкова се напъва да вземе Сердика, една толкова голяма и с огромно стратегическо значение крепост, контролираща всички главни пътища в Югоизточна Европа, защо кан Крум трябва да я срива до основи. Не може ли да я използва вече като град и крепост на българската държава? Археологическите разкопки в София показват, че кан Крум не е причинил никакви разрушения в Сердика. Впрочем в това може да се убеди всеки софиянец или гост на столицата, като види монументалните останки от крепостните стени в подлеза между „Дондуков“ 1 и 2, църквите „Св. София“ и „Св. Георги“. Пък и самите византийски хронисти не се усещат, че си противоречат. След сто реда, в които са написали, че Крум изклал шестхилядния гарнизон на Сердика, пишат, че император Никифор предизвикал възмущение във византийското общество, като наказал жестоко с уволнения, бой и заточения не само всички командири на гарнизона на Сердика, но и войниците, задето се предали на българите. Чакайте, как така ще ги наказва, нали Крум ги е избил! Значи, Крум все пак е спазил договорката и е пуснал гарнизона да си ходи невредим, а наказания военните получили от собствения си император.

Най-куриозното е, че контекстът на изворните данни дава възможност да се предположи, че кан Крум като човек не е обичал войната. Знам, че звучи невероятно такова твърдение за Крум Страшни. Но точно византийските хронисти пишат за многобройните му предложения конфликтите да се решават с преговори и да се избягват битките. В 809 г. той предлага на гарнизона на София да се предаде при изключително изгодни условия. Кан Крум предлага преговори в 811 г. преди инвазията на император Никифор в България. Предлага му пак мирни преговори и след три седмици, когато Никифор е превзел Плиска. На следващата 812 г., преди да предприеме поход в Тракия, чрез пратеника си Даргамер в Месемврия (Несебър) отново предлага мирни преговори. И най-сетне, напълно унищожил византийската армия в битката при Версиникия през 813 г. и достигнал до стените на Константинопол, той иска само да забие копието си във вратите на Константинопол — и пак предлага преговори за мир. Опитът на византийците да го убият в началото на преговорите довеждат до продължаването на войната, а не някакво желание на Крум да превземе Константинопол. Стараещ се да избегне военните конфликти, кан Крум действал бързо, решително и безкомпромисно при война.

Това е кан Крум. Не страшният, кървав, жесток първосигнален варварин, а един умерен, разумен, намиращ точни отговори на сложни и опасни политически казуси български държавник. Държавник, който само за 10 години успява да превърне завещаната му от кан Кардам малка България в европейска политическа сила от първа величина.

Благодаря за информацията!Беше ми интересно, особено "кан Крум и законите'.
Само имам една забележка-ти пишеш Хан еди-кой си, а проф. пише Кан ...

Еми аз съм си от старото поколение, когато учехме, че е "хан" - свикнал съм си с хана и по инерция тъй са е случило. Не знам как е в днешните учебници тая титла. Гледам да спазвам оригиналния текст и да не внасям промени в него.

Четвърти мит - Христианизацията - първа част

Стигнахме вече до постановката в мита, „изясняваща“ мотива на кан Борис I да приеме християнството. Тръгнал, значи, българският кан на война с Византия, видял от връх на Емонската планина византийската войска в днешното Поморийско-Несебърско поле, разбрал, че ще загуби битката и войната поради численото превъзходство на византийците, и без да влиза в битка, се… предал. Тоест приел да бъде покръстен с целия си народ, а възрадваните византийци светкавично му подарили областта Загоре. Това е територията с граници морският бряг от Емона до Ахтопол, на запад течението на Тунджа до слива й с Марица. Това е изключително ценна в стопанско отношение територия, тъй като включва плодородните черноземни равнини край Бургас, Ямбол и Сливен, гористите Странджа и Сакар и петте богати пристанища на Черно море (Несебър, Поморие, Дебелт, Созопол и Ахтопол). Те са впрочем и последните пристанища на Византия на западния бряг на Черно море (от Ахтопол до Константинопол няма други пристанища) и в доставките на храни за милионния Константинопол Византия става изцяло зависима от България. Освен това, предавайки на България Странджа, византийският император ликвидира и последната естествена преграда между страната ни и столицата на империята. От южните поли на Странджа българските конни корпуси, препускайки вече само по равнините на Източна (днешна Турска) Тракия, могат да стигнат столицата Константинопол само за 48 часа.

По-върховни глупости не са написани и филмирани (спомнете си филма „Княз Борис“) в нито един мит за българската история. За всеки учен, който познава нравите, обичаите, практиката на епохата в областта на международните отношения и вътрешния политически живот в средновековните държави, този мит е натрупване на нелепост след нелепост.

Първо, българската армия е по-силна от византийската дори когато е по-малобройна, по простата причина, че е армия от конни бойци, тежко и леко въоръжени, а византийската армия е пехотна. Точно в полетата при Несебър и Поморие българите печелят няколко грандиозни победи в предходния век. Впрочем, ще ги печелят и след 864 г. (Ахелой в 917 г. например). Кодексът на честта изключва българските велики, средни и нисши боили да се предават или да се съгласят на унизителен мир, без да са изстреляли и една стрела и да са сблъскали меч в меч. Тази армия 150 години вече не е губила сражение, командирите й имат грандиозно самочувствие. Във Византия в тази епоха съществува понятието „българска гордост“, което се използва като характеристика на самоуверен и надменен човек. Без съмнение, ако Борис бе предложил това, което разказва митът, боилите щяха да му откъснат главата още там, на върха на Емонската планина, да изберат нов кан и да мислят как да разгромят византийската армия. Правили са го в VIII век няколко пъти, и то за по-малки провинения на кана. Телец е сменен и бит само защото след победно сражение по тези места в 763 г. не е преследвал отстъпващата византийска армия. Ако българската армия наистина е била по-малобройна, то Съветът на великите боили щеше да реши да не приема сражение в равнината, а да устрои засада в старопланинските проходи — Дюлински или Емонски в случая. Византийската армия изпитва див ужас от проходите — там е бита няколко пъти и силната армия на Константин Копроним, и други императори. А на един (Никифор Геник) след такова влизане в проход на Стара планина през юли 811 г. главата става златообкована чаша.

Още по-нелепи са действията на византийския император Михаил. Той печели войната, без да изстреля една стрела срещу едно голо обещание на Борис I да стане християнин, и му отстъпва една изключително ценна в стопанско и военностратегическо отношение област. Ами ако обещанието на Борис I си е най-обикновена военна хитрост? Пет минути след предложението на императора на военния съвет да предаде Загоре на българите той ще бъде заклан, а един от пълководците му — вдигнат на щит и провъзгласен за император. Това също е ставало многократно във Византия.

И тъй като изворите сочат, че областта Загоре след 864 г. наистина е в границите на България, истинският ход на войната е бил съвсем друг. Ясно е, че и този път българската армия е опукала византийската в полето край Несебър и Поморие. Ясно е, че след това е завладяла Загоре в описаните по-горе граници. Да притежават тази територия, българите са смятали, че имат право въз основа на даряването й, което прави император Юстиниан II в 705 г. на кан Тервел. Но за да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството — едно решение, което сам е взел отдавна по съвсем други мотиви.

Еми много ясно!!!

И хан и кан е правилно доколкото знам.

Христианизацията - 2-ра част.

Трябва да подчертая, че е търсена известна символика. Както споменах по-напред, кан Тервел е бил християнин и удостоен освен с областта Загоре, и с титлата кесар. Несъмнено Борис I е намеквал, че желае историята да се повтори, т.е. освен да му признаят владението на Загоре, и да получи резервираното само за християнски владетели достойнството на цар (кесар). Мимоходом искам да отбележа, че и други български царе, желаещи да притежават тази област, се мъчат да смекчат горчивината от загубата й за Византия. Цар Константин Тих предлага отдаването й на България в 1270 г. да се смята като зестра на византийската принцеса, за която се жени. Същото прави и цар Светослав Тертер в 1304 г., и то след като е разгромил византийската армия и превзел областта. Той пък иска да се оформи владението й от България като зестра за желания от него брак с византийската принцеса Теодора. Така и става.

Мотивите на кан Борис I да приеме християнството и да го обяви за единствено позволена религия в България са много по-сериозни и предизвикани от висши държавни и национални интереси. В 852 г. България е една от трите европейски суперсили с граници от Будапеща до Одрин, от Днепър до Драч на брега на Адриатическо море и от Карпатите до Бяло море. Но в международните отношения е третирана като езическа държава, тъй като владетелят й е езичник, а и немалка част от населението. Останалите две суперсили — Франкската (Свещената Римска) империя и Византия, са християнски държави и не смятат България за равноправен партньор. Превръщането й в християнска държава я превръща в равноправен субект в отношенията с останалите водещи политически сили в Европа. Това е като днес да станеш член на Европейския съюз.

Причините от вътрешен характер за обявяването на християнството за държавна религия също са достатъчно сериозни. Много въпроси, свързани с правото, са решавани в зависимост от нормите на религията на отделния човек или група население. Според нормите на една религия едни поданици на България са имали право на една, други на няколко жени. Пълен хаос е настъпвал в такива случаи при дележа на наследството при смърт на родителите. С приемането на християнството от целия народ цар Борис I очевидно е искал да въведе единно законодателство, произтичащо от нормите на християнската религия и римското право, което да бъде валидно за цялото население на държавата. Законите всъщност са били отдавна готови и събрани в т.нар. Юстинианов кодекс.

Пети мит - Кирил и Методий 1-ва част

Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Черноризец Храбър.

Ужасно важно сведение и ужасно точна дата — за нея няма никакво съмнение при всички историци. Тогава направо се учудвам, че никой не си е задал няколко прости въпроса, водещи до още по-прости логични отговори.

Първо, за да създадат азбуката и преводите в 855 г., Кирил и Методий се отказват от блестящи кариери във върховете на държавния апарат и се затварят в уединението на манастирските килии завинаги. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревност, тъй като няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска вяра. Славяните във Византия са покръстени още преди 100–150 г. и практикуват християнството на гръцки език. Християните в България, доколкото ги има (а ги има, както видяхме, немалко) и по произход са българи, славяни и гърци, също практикуват християнството на гръцки език. Вярно, в България има още стотици хиляди езичници, но за да проповядват на славянски език в България, Кирил и Методий трябва да имат разрешение и от византийския император (който никога няма да го даде) и, което е по-важно — от българския кан Борис I, който в 855 г. е езичник и такъв ще бъде още 8–9 години. До други славяни Кирил и Методий нямат достъп — България прегражда пътя на север към чехи, поляци и сърби, а печенегите и хазарите — пътя към руските славяни.

Годината на създаването на азбуката елиминира и политическата мотивация, предположена от гражданските историци. Византийският император и константинополският патриарх не са екстрасенси, за да „видят“ в 855 г. как през 863 г., т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им иска чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богослужение на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както вече писах, византийските императори нямат и капка намерение да дават богослужение на роден език. Защо да губят едно оръжие, което ефективно действа и на тяхната, и на българска територия.

Тогава? Кой, как и защо е мотивирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с трудното и небогоугодно дело по създаването на българската азбука, преводите на богослужебните книги и разпространението им? Иначе казано, кой е поръчителят на азбуката? Излишно е да казвам, че той задължително трябва да е човек с абсолютна власт над стотици хиляди или няколко милиона езичници, говорещи на славянски език. Само такъв човек може да осигури такова мащабно поле за действие, заслужаващо усилия и жертви на хора от ранга на Кирил и Методий.

В тази епоха единствената славянска държава, управлявана от езически владетел, е България. Тя заема цяла Югоизточна Европа. Има няколко малки славянски княжества в западната част на региона, но те са в диоцеза (църковната област) на Римската църква. Великоморавия също. А от също малките тогава руски княжества Византия (а това означава и солунските братя) са отдалечени освен от България, и от огромна степна полоса, в която живеят диви степни неславянски народи — печенеги, кумани, хазари. Българският кан Борис I заема българския престол през 852 г. Предшествениците му кан Крум (801–814 г.), кан Пресиан (814–832 г.), кан Маламир (832–837 г.) и кан Омуртаг (837–852 г.) за петдесетина години превръщат България в стабилна европейска военна, икономическа и политическа суперсила. В държавата живеят много народи, но в последните стотина години се е наложил славянският език. Населението изповядва и различни вери в езически богове — Тангра, Перун, Лада, Волос. Една значителна част от населението вече изповядва християнска вяра — потомци на Кубратовия род и сподвижниците му, останали в завладените Тракия и Мизия ромеи-християни от различен произход — траки, славяни, гърци, арменци, потомци на отвлеченото от кан Крум ромейско население от Одринска Тракия, заселено в Подунавието, новопокръстени от свещениците на българските християни. Цялото това население се е подчинявало на различни закони, произтичащи от религията му, и този факт не може да не е безпокоял държавната власт на България. България е имала нужда от закони, валидни за цялото население на държавата, а в тази епоха това може да стане само ако цялото население изповяда една и съща религия — от нейната доктрина произтичат законите, както е и до днес в някои ислямски страни. Пак в тази епоха само християнската религия е предлагала набор от закони, засягащи всички сфери на живота. Това е т.нар. Юстинианов кодекс, в сила във Византия, и прекрасно уреденият живот в империята на ромеите от тази гледна точка не може да не е импонирал на българските владетели.

От външнополитическа гледна точка въпреки военната си мощ България също е имала сериозен проблем. Държавите в Западна, Средна и Южна Европа вече са били християнизирани. Но езическа България не е била гледана в междудържавен план като нормална европейска държава. Международни договори, сключени с владетел езичник, нямат тази сакрална сила като договорите между две християнски държави. Нарушението им не се е смятало за толкова тежко клетвопрестъпление. Държава, управлявана от езичник, казано с две думи, независимо от мощта й, не се е смятала за равностоен партньор — такива са само държавите, влизащи в „семейството на християнските народи“ (има такъв израз в Средните векове). Кан Борис I, естествено, си е давал сметка, че България, за добро или за зло, ще се развива в този геополитически район, в който я настаняват и утвърждават Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг, Пресиан. Затова обявяването на християнството за официална религия в българската държава е било наложителен акт от гледна точка на по-доброто й междудържавно ситуиране.

Шести мит - Византийските принцеси

Тука ще отделя малко място, за да спомена, че от всички митове този ми е най-любимия, тъй като аз самия също се бях подвел по него, докато не прочетох за какво става въпрос. Винаги ми е било чудно за тези чужди принцеси как са успявали да играят като царици и едновременно с това като шпиони Но се оказа, че съм грешал. Византийските принцеси били по българи и от българите.

Всеобщо у нас е мнението, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали проводници на византийското влияние или направо „агенти на Византия“. Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските държавни интереси от византийските принцеси, омъжени за български царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда сина си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обещаната на България зестра — Южното Черноморие. Теодора, съпругата на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуването на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323–1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созопол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Михаил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна България, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухолеон — императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че българските царици се борят преди всичко за своите собствени интереси или за интересите на синовете си — престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес.

Нека си представим за момент, че българската царица — византийка, работи за интересите на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят „зости“ — придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Византия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна държава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила.


Това бяха "уроците", подготвени от моя милост. Който иска да прочете цялата книга, може да потърси "12 мита от българската история" на проф. Божидар Димитров. Има я за свободно сваляне от Читанката.